Page:Наука. 1881 г.pdf/414

<mediawiki xmlns="http://www.mediawiki.org/xml/export-0.11/" xmlns:xsi="http://www.w3.org/2001/XMLSchema-instance" xsi:schemaLocation="http://www.mediawiki.org/xml/export-0.11/ http://www.mediawiki.org/xml/export-0.11.xsd" version="0.11" xml:lang="bg">
  <siteinfo>
    <sitename>Уикиизточник</sitename>
    <dbname>bgwikisource</dbname>
    <base>https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0</base>
    <generator>MediaWiki 1.47.0-wmf.6</generator>
    <case>first-letter</case>
    <namespaces>
      <namespace key="-2" case="first-letter">Медия</namespace>
      <namespace key="-1" case="first-letter">Специални</namespace>
      <namespace key="0" case="first-letter" />
      <namespace key="1" case="first-letter">Беседа</namespace>
      <namespace key="2" case="first-letter">Потребител</namespace>
      <namespace key="3" case="first-letter">Потребител беседа</namespace>
      <namespace key="4" case="first-letter">Уикиизточник</namespace>
      <namespace key="5" case="first-letter">Уикиизточник беседа</namespace>
      <namespace key="6" case="first-letter">Файл</namespace>
      <namespace key="7" case="first-letter">Файл беседа</namespace>
      <namespace key="8" case="first-letter">МедияУики</namespace>
      <namespace key="9" case="first-letter">МедияУики беседа</namespace>
      <namespace key="10" case="first-letter">Шаблон</namespace>
      <namespace key="11" case="first-letter">Шаблон беседа</namespace>
      <namespace key="12" case="first-letter">Помощ</namespace>
      <namespace key="13" case="first-letter">Помощ беседа</namespace>
      <namespace key="14" case="first-letter">Категория</namespace>
      <namespace key="15" case="first-letter">Категория беседа</namespace>
      <namespace key="100" case="first-letter">Автор</namespace>
      <namespace key="101" case="first-letter">Автор беседа</namespace>
      <namespace key="250" case="first-letter">Page</namespace>
      <namespace key="251" case="first-letter">Page talk</namespace>
      <namespace key="252" case="first-letter">Index</namespace>
      <namespace key="253" case="first-letter">Index talk</namespace>
      <namespace key="710" case="first-letter">TimedText</namespace>
      <namespace key="711" case="first-letter">TimedText talk</namespace>
      <namespace key="828" case="first-letter">Модул</namespace>
      <namespace key="829" case="first-letter">Модул беседа</namespace>
      <namespace key="1728" case="first-letter">Event</namespace>
      <namespace key="1729" case="first-letter">Event talk</namespace>
    </namespaces>
  </siteinfo>
  <page>
    <title>Page:Наука. 1881 г.pdf/414</title>
    <ns>250</ns>
    <id>6363</id>
    <revision>
      <id>18732</id>
      <parentid>18585</parentid>
      <timestamp>2026-06-12T22:45:44Z</timestamp>
      <contributor>
        <username>Lordakryl</username>
        <id>2149</id>
      </contributor>
      <origin>18732</origin>
      <model>proofread-page</model>
      <format>text/x-wiki</format>
      <text bytes="2042" sha1="2j2blrpvvrti7obgv4mo4rxuwie58ts" xml:space="preserve">&lt;noinclude&gt;&lt;pagequality level=&quot;3&quot; user=&quot;Lordakryl&quot; /&gt;&lt;/noinclude&gt;&lt;center&gt;&lt;big&gt;'''НАУКА,'''&lt;/big&gt;
&lt;br&gt;
'''НАУЧНО-КНИЖОВНО СПИСАНИЕ.
'''&lt;/center&gt;

АВГУСТЪ 1881. КНИЖКА V.


==МИТРОФАНЪ.==

===I.===

Два мѣсеца вече ставахъ oтъ когато Митрофанъ, Дакито, именуемий 
още ''Прасето'' бѣше назначенъ мировой сѫдия въ спокойний
градецъ Х. Много пѫти Давито бѣше прочелъ министерското 
прѣдписание, гледалъ лъскавий червенъ печатъ на конверта; дълго
време бѣше се чудилъ и размишлявалъ, и най-послѣ, бѣше дошьлъ
до заключение, че понеже е назначенъ сѫдия, то той е вече сѫдия.

Слѣдъ като разрѣши тѫй чудно голѣмата тая задача той се
успокои. Това знаменито происшествие призведе бързи измѣнения
въ обичаитѣ и въ характера негови. Той вече не посѣщаваше 
Донювото кафене всяка вѣчерь късно за да гаврьтне единъ 
„напрьстякъ“ ракийка, както се изражаваше и да позакачи дяда
Рача Бейката. А трѣбва да ви кажѫ, че Донювото кафене бѣше
мѣстото дѣто се сбирахм всичкитѣ първенци, а дядо Рачо Бейка
та бѣше общий смѣхотворецъ, безъ когото Донювото кафене гу
бѣше непрѣмѣнно посѣтителитѣ си. Напримѣръ, доде нѣкой до
вратата и попита: тука ли е Бейката ? Ако кажатъ: тука, той
влазяше, ако ли кажаxѫ: нѣма го, той се връщаше , като избъ&lt;noinclude&gt;&lt;references/&gt;&lt;/noinclude&gt;</text>
      <sha1>2j2blrpvvrti7obgv4mo4rxuwie58ts</sha1>
    </revision>
  </page>
  <page>
    <title>Нова земя</title>
    <ns>0</ns>
    <id>6403</id>
    <revision>
      <id>18731</id>
      <parentid>18720</parentid>
      <timestamp>2026-06-12T22:31:50Z</timestamp>
      <contributor>
        <username>Lordakryl</username>
        <id>2149</id>
      </contributor>
      <origin>18731</origin>
      <model>wikitext</model>
      <format>text/x-wiki</format>
      <text bytes="153249" sha1="l6rqbujy7zwr2ye47j3tepe1kl07gw2" xml:space="preserve">{{Творба 
| заглавие = Нова земя&lt;br&gt;(Из живота на българите през първите години след Освобождението)
| автор = Иван Вазов 
| бележки = Дата на публикуване: 1896 ([[:File:Иван Вазов - Нова земя (1896), 1 изд.pdf|Иван Вазов - Нова земя (1896), 1 изд.]], [https://chitanka.info/text/3754-nova-zemja chitanka.info])
}}

==Част първа.==
===I. Урвата Зли пролез===

По гладката, стръмна южна урва на Амбарица — високия старопланински връх, който гледа над Стремска долина, ставаше нещо необикновено и чудно: върволици свят пъплеше и се катереше нагоре въз върлото. Тия върволици идеха на синджир, защото вървяха по едничката козя пътека, що извиваше на безбройни лъкатушки по стръмният хълбок на урвата, за да излезе на билото. Имаше там със стотини хора: граждани, селяни, мъже, жени, старци, деца — смесени, всичките с вързопи и бремета, мнозина водейки магарета и мулета натварени; имаше гологлави, имаше по чорапи и боси, имаше по риза само — запъхтени, заморени, изплезили език по върлата стена. Тия слисани тълпи бързаха, лазеха, смисаха се, преваряха се, спъваха се, падаха по лъзгавата трева на стръмнището. Подир всяка минута пъплене — спираха, да си поемат душата, с погледи уплашено устремени назад към полите на урвата, към канарите, които стърчаха застрашително, към долината, която се виждаше между тях — и пак захващаха нанагоре. А часовете минуваха, а урвата се не свършаше, а върха на Балкана се не стигаше. Горний край на тоя криволичен поток от човешки мравуняк се губеше в небето; но когато по-задните пътници додеха до точката, дето се изгубваха предните, виждаха, че урвата пак се дига, пак тъй висока, и на горният й край пак се очертават силуетите на хора, които влазят в небето. Леките подпухналости на урвата даваха тая илюзия на погледа; но измамата пак се повтаряше за премалелите пътници. Краката се бяха подкосили, мишците изнемощели, енергията изчерпана: само един страх електризуваше тия обезсилени същества и ги тласкаше напред. Час по час от тия разнизани тълпи се ронеше нещо и остаяше на пътя. То беше или някой капнал пътник, или умирающ, или дете, хвърлено от майка си, които никой не поглеждаше, прескачаше ги, отминуваше ги безучастно. Пресипнали гласове, примрели пъшканета, писъци женски изскачаха от чупените редове на бежанците и шумът на тия смесени вопли на безнадеждност се разнасяше и умираше безотзивно в пространството на пущинака. Никога тоя планински кът не бе виждал в самотиите си толкова свят! Зрелище покъртително! Тоя върволяк, тоя бяг, тоя глъч следваше от дъното на урвата до върха й, цяла река човешки отчаяния, безконечен низ страдания на обезумяла и деморализувана сган!

Слънцето наваляше на заход. То осветляваше само горнята половина на стената; долнята й част остаяше в сянка, както и целият усоен дол, и черните разредени купове борики, що слазяха към него, и високите зъбести карпи от запад, надвиснали навъсено, които хвърляха грамадната си сянка и въз урвата. През широкия процеп планински, образуван от скалистите стени, шумно и пенеста се хвърляше през каменисти прагове надолу към пропастта реката, на която няколко слени барици тука образуват главата. През тоя процеп погледът слазяше към Стремска долина, широко разстлана в своята вълшебна живописност, със златоруси тъсми на пожънати ниви, с тъмни купове орешаци, със зелени паши и покосени ливади край лъскавата ивица на река Стрема, кичести, потънали в шумак селца — всичко това миниатюрно, мило, картинно, облечено в оная непостижима прелест, която далечната дава на сами по себе хубавите природни гледки. В дъното на кръгозора Средня гора препречваше своята с меки очертания верига, която се сплюсваше силно при Михилци, за да отвори път на долината към Пловдивско поле, неясно и призрачно под мъглата на далечността, допряло до лазурния облик на родопските грамади.

Но тая чудна картина иа Стремска долина никой не забележваше, никой нищо не виждаше от обаяностите па панорамата: всекиму погледа хвърчеше нагоре и пак падаше плахо долу в долът, в процепа яа планината, или изглеждаше едни сиви ниски облачета, които се плъстяха зад чуката на високото бърдо отдясно. Тия вълнисти облачета на всяка минута меняваха подвижпите си влакнссти форми, разливаха се, захващаха по-голямо пространство в съвсем ясното небе. Би рекъл човек — димът из вулканически кратер, блювнал някъде по бърдото.


===II. Изкупление на една радост===

Тия облаци произхождаха от един пожар.

Гореше Бяла черква.

От три дена гореше Бяла черква. От три дена Бяла черква ставаше плен и пожар; а жителите й се спасяваха през тая непроходна урва, преваляха Стара планина и диреха убежище в България. Тоя ден беше 24 юли 1877 година. Сиреч периода на най-големий разгар на Руско-турската война, когато русите, отблъснати при Плевен, прогонени от Средня гора, преживяваха най-страшний кризис на борбата.

Подир героическите битки при Карабунар н Нова Загора, подир отчаяния и кръвопролитен бой при Стара Загора, генерал Гурко със своя отслабнал корпус и с няколкото си силно изронени дружини опълченци се дръпна в Казанлъшката долина и превали Стара планина. Тракия, една минута възликувала и помислила, че е освободена от гръмотевичното появление на смелия Гурков отряд, който посрещна с венци, се намери в страшно положение: тя бе изложена беззащитна на гнева и отмъщението на разсвирепелите победоносни господари. Настана кървавата отплата за кратковременното тържествуване, за пияния възторг на роба при виждането призрака на свободата си, призрак, изчезнал като лъжлив сън. Извърши се най-страшния епизод на тая война, епизод кървав и пълнещ с нàстръх душата, но чийто шум заглъхна в трясъка на плевенските катастрофи, в гръмът на епическите битки при Шипка, в заглушителний вой от грандиозните блъсъци на два мира… Южна България понесе сама наказанието за една радост, която изпитваше и цяла България, и една даде изкупителната жертва за освобождението й. Меч, огън и опустошение мина през всяко място, дето бе стъпил руски крак или дето се бе пратил поздрав на освободителните гости, или само бе се изказала най-малка радост за дохождането им. От двете страни на Средня гора и на Сърнена гора, в полите на Стара планина, в долината на Тунджа, в долината на Стрема — всичко бе потънало в кръв и пламък. Стара Загора гореше, Нова Загора гореше, селата там горяха; Калофер гореше, Карлово не гореше — но се пълнеше с български трупове, Бяла черква гореше, разграбвана от башибозуците, а жителите й бягаха през балканското гърло Леевица и през урвата на Амбарица; бягаха през същий път и всички български села от долината, дигнати като един прах от урагана на турската ярост.

Пътят на това плачевно шествие на хилядите нещастни бежанци беше насеян с дири от гибел. Мъртъвци, издъхнали от страх или премалялост, трупове окървавени, стоки, дрехи, оръжия — хвърлени, за да олекчат бягането. Турците преследваха окаяниците и в планината; в самата балканска долина, Леевица, отдето се почева спасителната урва, се търкаляха трупове окървавени на българи, застигнати от башибозуците. Планината не беше сигурна и по-навътре. Бежанците въз урвата с ужас си посочваха по двата успоредни ней ярове някакви малки фигурки между камъняците. Това бяха башибозуци. Тия злодейци бяха се изкачили отдругаде на тия високи точки и издебваха жертвите си. Бежанците отиваха напред, покорни на съдбата си. Връщане нямаше: отпред беше явна опасност, отзад беше вярна гибел. Някои от мъжете, било да сплашат тия дебнещи неприятели, било да си дадат сърце, изпразняха от време на време револвери из въздуха и балканските ярове повтаряха гърмежите. Тия смъртоносни оръжия едно по едно бидоха захвърлени на пътя, когато колоната приближаваше до горний край на урвата…

===III. Конникът при Амбарица===
Амбарица, подир Юмрючал, вторий великан на Стара планина, е една колосална, гола, разлата пирамида, наклонена на изток, отишла пòврага нейде в небето, дето събира облаците около челото си. Тоя връх, добре виден от цялата Стремска долина и от цялото Пловдивско поле, е изправен тъкмо над Бяла черква, но която вижда само полите му.

Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини, из които се вият и грачат орли. По нейните приоблачни хълбоци, покрити с тлъсти паши, пъплят лятос богати юрушки стада, пасат на воля гойни говеда, хрупат с наслаждение тревата дребни, пъргави планински коне. Тишина царува в пространните самотии около гиганта. Вятърът едвам шумоли из букаците му и боровите лесове в подножието му; сегиз-тогиз горско пиле изкрече диво в столетната гора или разклати задрямалите вейки, като прехвръкне от клон на клон.

Никой не се е качвал на Амбарица. По нейната лъзгава и страшно наведена стръмнина шемет хваща, кракът се подхлъзва над пропастта, ветрища внезапни свалят шапката или носителя й… Само тоя луд делия Крали Марко някога, казва преданието, имал си житницата на върха — види се, да я направи непристъпна за крадци — а може би — от просто тщеславие — да покаже на света силата на Крали Марко. Отдавна вече Марко се е изгубил и амбаря му няма на върха, но върхът носи и днес спомена на тая Маркова слободия и се вика Амбарица.

Но ако се не намира там никаква следа от подвига на исполина, то ще намерите друго нещо, каквото второ няма: най-величествената гледка на светът!

………………………………………………………………………………

В това време, когато колоната на бежанците се изкачваше на върха на урвата, или по-добре — на лявото рамо на Амбарица, за да тръгне на изток по билото на гребена, на дясното рамо на Амбарица, из долът на Осъма, край боровете на Добрила, зададе се един конник.

Тоя конник, млад и здрав момък, дупчеше усилено коня си, облян в пот. Добитъкът беше едър и силен, с дълга заплъстена грива, с юзда, колан и стремена от въже, както биват кираджийските коне. Над самара бе хвърлено едно палто. Широко се раздухваха двете страни на запенения корем на запъхтяното добиче.

Младият конник носеше униформата на турски колагас — капитан: син сукнен мундир, закопчан с жълти медни копчета на възгънатите поли, на който личеше червената подплата; панталони от същия плат и цвят, с тесни червени ламбаси; на ръкава — златен галон, ален фес на глава — всичко силно оваляно. Без сабя.

Когато дойде на самий връх на урвата, конникът се спря и даде отдих на коня си. Оттук надолу стръмнината се спущаше наведена, гола, плъзгава към дълбочинето. Тя пресичаше с недостъпността си съобщението между дясното и лявото рамо на Амбарица или го правеше много тежко. Офицеринът гледаше към долината: тя лежеше в една чудовищна глъбина оттука, цяла видена като на длан. Той гледаше по посока на Бяла черква, но Бяла черква се не виждаше — затулвана по-долу от издаднината, която правеше чуката Остро бърдо. Само димът, разсяг на сиви пластове из въздуха, свидетелствуваше за присъствието на запалений град в подножието на планината.

Голяма скръб се изобрази по живото, но избледняло лице на офицерина. Той бе облян с пот, от който прилепваха до високото му чело китки от кестенявата му коса, изскокнала безредно изпод отхлупений фес. Погледът му, горещ и безпокоен, изражаваше същото страдание, същата тревожна душа.

Той се бави само две минути там, па плесна коня с пръчката и удари напред през отвесната урва. Добитъкът с мъка следваше този опасен път, дето никаква диря от пътека не съществуваше. Най-малкото подплясване или спряпане беше гибелно на тая стремителна наклонност. Конникът очевидно не мислеше това и погледът му се все впиваше напред в пространството, без да внимава де стъпя коня му. Излезе и вятър, и при другата опасност се притури и тая. Веявицата отнесе фесът. Но свикналия със стръмни планинисти места добитък, толкова ловък, колкото и як, устоя на силата на духлòто и премина благополучно най-примеждливата точка и зави по една по-малко стръмна наклонност.

Оттука се видя хубаво урвата над Леевица и целия пъстър и подвижен поток от бежанци по нея. На върха й, дето пътя вече отиваше равно, по другата наклонност на гребена, тоя поток продължаваше шествието си на изток и началото му се губеше зад другия край на една борова гора там.

Офицеринът се намираше на куршум разстояние от това множество, когато няколко пушки изпукаха. Той се обърна надясно и видя бели кълба дим при камънаците на ярът. Тълпата, подплашена, затърча нанапред. Той мушна коня и препусна надолу към нея по мократа още от недавния дъжд трева. Конят се хлъзна и се строполяса заедно с ездача си. Офицеринът сръчно измъкна ногата си от въженото стреме и скокна невредим; па се наведе, помогна с мощните си ръце на животното да се закрепи и да стане, поправи му изкривения самар и се метна леко пак на гърба му.

Четирима черкези му препречиха пътя. Те бяха притърчали от засадата си при камъняка, додето ставаше току-що описаната случка, с ятагани в ръце. Един му улови коня за юздата.

Но хищниците остаха слисани: те едвам сега видяха, че имат пред себе си турски офицерин.

— Гери, чапкънлар! — извика им той, като ги устрели с гневен поглед.

Черкезите направиха почтително темена и се отдалечиха от офицерина.

Той продължи пак на препусканица към множеството, по полегатата поляна. В няколко минути стигна до бежанците.

===IV. Сцени в небето===

Колоната продължаваше да блика с нови рояци от урвата.

Офицеринът слезна от коня и се доближи до най-близката тълпа бежанци.

— Късно, късно, Найдене! — каза му един мъж, едър, здравенак, почервенял, облян с пот, като подаваше разплакано годиначе на жена си, която се тръшна на земята и си подаде ненката на жедните уста на детето.

— Де остана тати, бай Дончо? — попита офицеринът по български, силно побледнял.

— Ти да си жив — отговори му кратко Дончо. — Изядоха му душата неверниците… Не можа да ходи с нас и остана долу, да те чака. Било му писано така, бог да го прости… Ставай мари! — обърна се той към жена си, па грабна детето от гръдта й. Нещастното се разплака, дигнато тъй грубо от трапезата си, ялова обаче, защото от завчера млякото на майката се беше дръпнало от страхът. Отминаха.

Момъкът остаяше вкамънен на мястото си. Нови тълпи. Той попита пак:

— Тати какво стана?

Не знам.

— Не видяхме го.

— Отзади трябва да е…

Не иде отзади той и знаят къде е, но никой не желае да каже скръбното известие. Та и момъкът го знаеше. Но той питаше неволно, несъзнателно и несъзнателно търсеше с очи някого из множеството. Пот като град капеше от челото му.

Той неусетно се облече в палтото си, почувствувал тръпки от студения вятър.

Една бабичка, превита òдве, пъшкаше и охкаше. Той я пресрещна.

— Бабо Кито!

— Найдене! Не грижи се, синко: праведната му душа отиде в раят, на баща ти. Ох! Отиде си той, аз грешна остах.

— Как загина той? — попита Найден със стиснат глас.

— Още тая заран — захвана бабичката, като се спря не толкова за да говори, колкото за да си почине — зададоха се, синко, проклетниците из реката… Мъжете избягаха нагоре, останахме ний, жените, остана и баща ти… Горкият, задъхваше го, две крачки нагоре не можеше да направи. Иван Кирков беше още близко. Като видя, че баща ти ще загине, повърна се. „Ела, бай Марко, каже, да те скрием, мигар те не съпикасат турците“… Па го поведе баща ти из долчината нагоре из храсталака, хвана го под мишница, тури го да легне до едно притулено място, па накъса шума и бурени, та го покри, остави го там на милост божия и избяга. Нас, жените, булките, децата, обраха, всичко взеха. Аз паднах там, да умра… Не можех вече да държа нататък. Не ме съсякоха, оставиха ме, видиш… Булките и децата откараха само назад. И Шамуровката откараха с двете й момченца и майка й. Тя, когато Иван отведе баща ти, даде му на баща ти да ги скрие в кесията си сто лири, в кърпа ги имаше… А връвта жълтици беше зашита в ентерията на малкото й дете. Намериха ги още там!… Тя се вайкаше невестата и си скубеше косите. Изгубила си беше дъщеря си, Невянка… Думат, че турците я отвели там в гъсталака. Лошо, баба!… Какви страхотии дочакахме! Боже, имай си милост за нас!

— А тати какво стана, бабо Кито? — попита нетърпеливо момъкът.

— За него аз да ти разправя, Найдене! Добър вечер! — обади се един човек, дребен, с потури, като отриваше с ръкава на ризата си пота по челото си.

— Ха, нека ти разправи Иван… Той скри баща ти и по-добре знай всичко. Па хай вървете? — и бабата подзе пътя си тиришката.

— Да вървим и да ти разказвам — каза Иван Кирков. — Баща ти, Найдене, като го завих с шума, оставих го. Рекох му: „Сега не мърдай тука, бай Марко. Остай сбогом!“ Да можеше малко да държи, щях да го изведа с мене си, като го крепя… Но той стъпка пристъпи, и седне: слабост голяма… Поглежда само за тебе, за коня — няма ви… Както и да е… Тръгнах нагоре между храсталака и младите борики, та да завия към върха. Кога повървях малко, обърнах се да видя баща ти. Какво да видя? Двама турци при баща ти — подушиха го завчас! Той стана клетникът… Нещо му извикаха и взеха да го тършуват. Той измъкна и им подаде кесията си.

— Нашите пари и Шамуровите! — избъбра Найден.

— Щом взеха парите, захванаха, Найдене, тъй, както стоеше прав, да го кълцат с ножовете си. Той падна и извика: „Аман! Мерхамет!“ Но прегасна и вече се не чу. Изпразниха и два пищова в него, па си отидоха. Аз се спрях още малко зад канарата, та го гледах. Както се простря, тъй си и остана. Мъченик умря. Бог да го прости. Ти да си жив.

Найден плачеше.

Иван Кирков прибави:

— Найдене! Па помни кой сече баща ти. Най-напред го засече Юсуф Табакът, бреговчанина, с когото се познаваше баща ти, чунким от него кожи купуваше… На турчина достлука е на коляното.

Дългата върволица, от която правеха част Найден и Иван Кирков, сега минуваше отгоре над голямата борова гора, която се чернееше в урвата, на северната наклонност на гребена. Отдясно им се издигаше пак стръмнина.

Тълпата разбъркана и плахо отиваше напред, като увличаше в устрема си и Ивана, и Найдена, който водеше коня си. Те едни застигваха и отминуваха, други тях надваряха… Един конник, малко отпреж, яхнал на висок, хубав жълт жребец, разправяше със силни и сърдити ръкомахания на ония, които вървяха до него, и често турски псувни стигаха до слуха на Найдена. Веднага той се извърна, изгледа го, па се повърна назад, като пробиваше навалицата, и се изпречи пред Стремски. Очите на тоя человек, висок, бледен, с дълги мустаци настръхнали, бяха страшни. Найден се спря, като позна хаджи Гъча Шамурът.

— Найдене! — извика той. — Жена ми тая заран е предала в ръцете на баща ти сто лири!

— Казаха ми, бай хаджия — отговори Найден.

— Тия пари да ги дадеш!

— Баща ми го убиха, знайте, и вашите и нашите пари взеха турците.

— Тия пари да ги дадеш! — изкряска хаджи Гъчо. — У тебе има пари!

— Имам само двайсет и две лири — отговоря Найден, — но те ми трябват.

— Дай ги! — извика хаджи Гъчо, като го хвана за пазвата.

— Бай хаджи, остави се, недей ни запира тука — каза Иван Кирков.

— Нямаш право, това е обир — отвърна решително Найден.

Лицето на хаджи Гъча беше свирепо.

— Извади кесията или ти изпих кръвта! — и хаджият извади револвера си и го посочи в гърдите на Найдена. Очите му светеха зверски.

Тълпата, която ги обикаляше, бързо се разстъпя и се отдалечи. Никой не искаше да се намеси в разпрата и да си навлече гнева на хаджи Гъча. Остаяше само Иван, но също уплашен.

Пред това насилие Найдену не оставаше друго, ами да се покори. Той му даде лирите си.

— Ти забрави да насочиш тоя револвер срещу турците, а замеряш с него един безоръжен българин. Срамота! — каза той бледен. Хаджи Гъчо изпули очи, за да отговори нещо, но внезапно извърна коня си, дупна го по корема и фукна като куршум.

В тоя същи миг се зачу вик:

— Турци!

Тълпата нададе вик и взе да бяга уплашена, като рояк пилци, които са видели орела. Всички бягаха напред. Но веднага се завръщаха. Няколко башибозука бяха се осмелили да дойдат до това място, за да обират и убиват, и бяха пресекли пътя.

— Бягайте!

Викове, олелия, ужас!

Мъжете се смъкнаха надолу и потънаха в еловата гора; но турците успяха да загащят около двайсетина души — повечето жени и деца, и с пищови запънати ги подкараха като едно послушно и безропотно стадо надясно, по върлото, дето една впадина, затулена с балвани, врасли в земята, ги закри и отлъчи от множеството на бежанците, което продължи да бяга из общата пътека. Жените, неми, като смърт бледни, без да им поръчват, извадиха каквото имаха ценно: пари, наниз, пръстени, обеци — и го пуснаха на земята. Турците бяха трима само, но безумната паника им служеше отлично. Между повърнатите бежанци имаше и семейството на Донча, със самия него, и още четирима мъже: Иван Кирков и Найден Стремски и други двама, които Стремски не познаваше. Найден гологлав, облечен с палтото, което скриваше формените му дрехи на турски капитан, в ръка с поводника на коня, гледаше като човек зашеметен и сякаш чакаше безучастно каквото има да види. Дончовото дете пискаше пак на ръцете на майката. Мъжът й, колкото беше червендалест преди, сега стана по-бледен: капка кръв не оста в лицето му. Той въртеше очи плахо и обезумял. Единият башибозук грабна кърпата от главата на Дончовица, защото беше новичка, когато другарите му тършуваха още осталите жени. Детето ревеше, неговия незлобив ум не подозираше ужасната сцена тука; това крехко същество чувствуваше само едно нещо: нетърпимия глад, дразнен повече от безмлечната гръд На майката.

— Защо плаче това свинче мари? — попита един чернолик турчин с нова чалма, с прошарена брада и с вглъбнати черни очи под нависнали вежди.

— Два дена не е яло! — изхленчи майката.

Турчинът измъкна из торбата си късче хляб и го Додаде на Дончовица.

— Вземи, дай му… Баща му да му бере грехът. — Па като се обърна към Донча, попита го: — Ти ли си баща му?

— Аз, ефандим — отговори Дончо, обнадежден малко от милостта, изказана към детето му. Турчинът му каза:

— Лягай, гявур!

Нещастният не можа да каже дума. Той приличаше на дърво, а не на човек. Заклати се като пиян, разпери ръце глупаво, уж като да се, моли, па коленичи.

Турчинът изтегли ятагана си, сложи ляво коляно на тревата, подвали с лява ръка българина и му притисна челото до земята и преряза гръкляна му като на една овца.

Жена му извика отчаяно и си закри очите. Другите двама турци продължаваха тършуването. Те не бързаха да се разправят с осталите гявури: те им бяха в ръцете. Плячката беше главното. Черноликият турчин попипа в пояса и джебовете на заклания, той набара нещо на кръста му, под шаячевото сетре, и измъкна един револвер.

— Пълен! — каза той, като му прегледа патроните. — Пхюй! Кучешки сине! — допълни той с презрителен поглед към жертвата си. Па изпразни два пъти револвера в гърдите на умрелия. Третия куршум изпразни срещу Ивана Кирков, който се случи по-близо до него, но му проби само пазвата на салтамарката. Докато ставаше това, другите двама продължаваха да обират жените. Между тях имаше и млади. Една по-богато облечена, хубавица, но побеляла като стена, даваше наниза си, сваляше обеците си. Тя изкряска гневно и бутна турчина, който й бръкна в гърдите под предлог и там да търси нещо…

— Нали му даде всичко мари, Гино! — каза с пресипнал глас една стара жена.

— Всичко, мамо! Какво търси поразеника още! — избъбра плачешком младата.

Другия — в тоя миг тършуваше една бузеста, едра, здрава селянка, която държеше в ръка вързоп.

До тях двата мъжа: единият с кокалесто длъгнесто лице, със сиво шаячево сетре, стоеше като пън неподвижен. Другият — също във френски дрехи, нисък и дребен, кьосе, с набърчено лице, с попукани от страх устни. Той стоеше пред коня Найденов и предпазливо бъркаше в джоба на сетрето си.

— Генко, хвърли го! — пошушна му другаря му.

— Ти, булка, и ти, булка, оттеглете се: вас назад ще ви водим! — каза един от турците на Гинка и на селянката, след като погълча нещо с другите. — Хайде, кучки, нататък! — и той ги тласна и отдели от другите.

Гинка извика; селянката изплака. Старата изрева, колкото й глас държеше.

В същий миг другите двама се спуснаха с ножове да сечат мъжете и пръв им се попадна Кирков. Бедният човек изпречи двете си ръце срещу ятаганите в същий миг, когато черноликият турчин с кървав още нож в ръката се оглеждаше за Найдена.

Внезапно зад шията на коня се раздадоха, един по друг, четири гърмежа от револвер. Кълба пушек забулиха коня и стрелеца, затулен зад него.

Турците пред това неочаквано нападение взеха да бягат нагоре из камъняка, колкото уплашени, толкоз и изненадани. Единият от тях политна, седна, като се държеше за корема, па хвана да се върти по земята. Женорята се затириха напред с писък. Увлечени от общото движение, и другите мъже се устремиха с тях напред.

Оня, който гръмна, беше Стремски. Отчаяното положение вдъхна отчаяно решение на смелия момък. Един миг преди това, пръв поокопитен между другите пленени мъже, той беше помислил да търси спасеие в бяг към гората, макар че още при първите стъпки щеше да бъде свален от куршума или ножа на турците. Той знаеше това, но друга искра от лъжлива поне надежда не съществуваше. Той нито оръжие имаше, за да се брани и да продаде скъпо живота си, нито пък можеше да очаква милост от свирепите кръвници. В тоя страшен миг нещо твърдо падна въз десния му крак. Той помисли, че е камък, но като погледна, видя че е револвер. Ниският българин в страхът си беше си хвърлил назад револвера, за да се не намери у него. Внезапно косата настръхна на Стремски. Със светкавична бързина той се наведе и взе оръжието и със светкавична бързина той се затули зад коня, за да извърши онова, което току-що разказахме.

Револверът имаше всичко изпушканите четири патрона. Стремски погледа към гората, отляво, и реши към нея да припне. Друго и не му остаяше да направи, и то без най-малко бавене. Защото турците, въпреки познатата черта на характера им — да се стряскат и отстъпват само при проявлението на мъжество у противника, веднага се затириха насам с яростни викове към дръзкий гявурин, който от хилядите бежанци един се осмели да бъде храбър и да се брани.

Стремски вече бягаше низ урвата, като правеше грамадни скокове. Зад него пукаха пищовите на двоицата турци, завчас притърчали на самия бряг на урвата. Стремски чу не един куршум, че пропищя край ухото му. Веднага той биде посрещнат с други гърмежи отдолу; бели кълба дим се засиняха по четири разни места в гората. Нему се стори, че позна същите ония черкези, които по-рано го посрещнаха, при падането на коня му. Вероятно, те обираха наблизко други бежанци и при чуването гърмежите бяха се затекли на помощ на едноверците си, а когато видяха посоката, по която бягаше Найден, слезнаха и завардиха гората. Тяхното притичване и бе ободрило двамата турци. Стремскеву не остаяше никаква надежда почти. Той видя, че живее последните минути на живота си, но той не бе в състояние нито да измени нещо, нито да се брани, нито да се спре. Той следваше да припка надолу към белите кълба, които непрестанно се подновяваха, той се оставяше на неудържимата бързина на бегът, утроявана от стръмността на мястото; краката му не му се покоряваха, а се движеха надолу някак механически, с чудовищна скорост, като че чужда воля им заповядаше и ги окриляваше. Така, сред гърмежи отзад, сред гърмежи отпред, единствен нишан на куршумите, които бръмчаха около него, Стремски като един вятър мина между две нови кълба дим и под блясъка на един ятаган, който замахна въз него, и се втурна между по-вътрешните борове, незакачен още. Пукотите продължаваха зад гърба му, а той все се вдълбочаваше навътре между правите стволове и гората забуча страшно от много пъти повтаряните екове на гърмежите. Те следваха още, когато той потъна съвсем и се изгуби от погледа им. Вероятно, гърмяха напосока въз него. Турците не влазяха никога по-дълбоко в гората да гонят жертвите си, те се бояха от ненадейно нападение на „комити“ — име, което по това време даваха на опълченците — или московци, които господаруваха на север от този гребен. Гърмежите млъкнаха, гората утихна и само ушите още дълго бучаха на бежанеца. Той се тръшна на едно по-равничко място между два повалени бора, безсилен и неподвижен, с очи, впити в небето, къс от което се виждаше между тъмните клонове на столетните дървета.

===V. Найден Стремски===

Найден Стремски имаше двайсет и две години, намираше се в началото на най-разкошний разцвет на младостта, в периода на живота, когато той е богат със здраве и с радост, когато сърцето вярва, душата ламти, умът хвърчи… Той имаше лице бледо, тънко, изразително, черни очи живи, уста женствени под черният мъх на мустаците му в зародиш; снага добре развита, но дръглива; пъргав в движения, сръчен смел, податлив на най-първото впечатление, но способен за зряло мислене.

От малък жив, събуден, той, въпреки ожиданията, не се отличаваше с успехите си в местното училище в родний си град, към което пазеше непобедимо отвращение. За да се избави от уроци, той по цели дни се скиташе по кърищата, по планината, като се хранеше с дренки или тръносливки, когато не беше успял да тури у тях си под дрехата един самун. Вечер, по гузния му вид, баща му познаваше веднага, че е бягвал от училището, и го налагаше отечески. По природа мек, добър, Найден проявляваше още едно противоречие: имаше нрав упорит в случая, юмрук здрав в борбата с връстниците си и необуздана потребност от движение и салмуване. До тринайсетата си година Найден прекара подобен празен и буен живот, като не беше минал още вторий клас. Баща му се намери в чудо какво да го прави. Към учение — нехаен н както се видеше, съвсем неспособен; нрав — лудешки. „Ще остане сляп: наука не учи, занаят не знае… Или хайдутин ще стане тоя кучешки син, чунким все гората гледа да улови, или просяк!“ — казваше баща му сърдито. Така беше и до петнайсетата година. Найден отиваше тром в учението, безполезен на баща си, със сърце на нищо неприлепно.

Тогава той го прати при един роднина в Цариград, който имаше нужда от човек в кантората си. Подир една и половина година служение, което състоеше в преписване писма и извършване разни дребни поръчки, търговецът забележи, че Найден се залюби в книги и вестници — които той дълбоко мразеше в Бяла черква. Най-напред той се зарадва, но скоро хвана да се въси: Найден пренебрегваше длъжностите си в кантората, увлечен от прочитане. „Той е за даскал наш Найден, не е за търговец“ — каза си сродникът му и реши да търси сгода да се отърве от услугите му. Случаят му дойде на помощ: турското правителство беше открило няколко места в цариградский лицей за българчета. Найден попадна между избраните, които щяха да се учат на правителствени средства.

Не щеш ли, ленивият и негодният в Бяла черква ученик внезапно се промени: той се отличи с усърдие и с голяма възприемчивост. Той учуди и учителите си с бързото усвояване французкия език, който беше учебния, и със страстната си любов към науката. Когато баща му научи това приятно известие, очите му се наляха със сълзи и от благодарност за успехите му, той определи Найдену по една лира за харч на месеца. Найден свърши бляскаво лицейския курс миналата година и сродникът му, възхитен от него, обеща му да го поддържа две години в Париж, за да следва правото.

Но политическите събития, които подготвяха и направиха неизбежна войната между Русия и Турция, задържаха горещия Найден в Цариград, занят с писане дописки за европейски вестници и за българските в Румъния. Подозрян от турците, той биде хванат и изпратен в Балъ-Кисèл в Мала Азия на заточение. Там той чу за обявлението на войната, за минуването Дунава от русите и за първий бой при Плевен. Той лудееше от желание да се найде в България, на която съдбата решаваше оръжието. Един арменец, приятел, му помогна да избегне из тоя отстранен град и да достигне безбедно Смирна, отдето отиде в Цариград. В къщата, дето се скри временно, намери го един приятел българин, също готов за бяг. Той беше военен доктор, възпитаник на императорското медицинско училище, изпращан при табора в Арабия и избягал от турския параход в минутата на тръгването му. Тук размениха дрехите си, докторът се спаси, като отплува за Атина, а Стремски навлече военния мундир и се качи на железницата, за да иде в Пловдив. Под покровителството на униформата на турски колагасъ и при знаенето турския език, той мина за турски военен лекар и никой не подозря, че има пред себе си бежанец българин. Току-що дойде в Пловдив, пристигна известие, че Гурко минал победоносно Балкана и Средня гора и заедно с другите градове на Северна Тракия и неговият роден град е освободен.

Тогава той полетя към Бяла черква — пак във военната си униформа, станала необходима за безопасно пътуване из един друм, пълен с разярени тълпи бежанци турци, прокудени от руския страх — и се хвърли в обятията на родителите си, като плачеше от радост, че вижда отечеството си свободно. Баща му неизказано се зарадва, че го видя жив и здрав. Найден беше порасъл, наедрял, хубавец под този военен мундир със златни галони и сребърни змийчета на вратника. Но тая лъскава униформа, сега омразна за окото на българина, Найден замени още сутринта с шаячеви дрехи.

В това време Бяла черква беше доста безпокойна от обрата, който бяха взели военните действия в Тракия. Градът особено се тревожеше, че преди десетина дена беше изпращал в Казанлък, до генерала Гурка, депутация да го поздрави и да изпроси изпращането в Бяла черква, жедна да види руси, няколко казака, за да им се порадва. Един отрядец от петнайсет души казаци, с дълги сулици, побити в стремената, предвождани от един млад, голобрад есаул, беше посетил града, който го посрещна възторжено, с цветя и дарове, и нагости и след един час бавене, бе си отишъл назад в Казанлък. Белочерковци помислиха, че всичко е свършено. Един турчин беше съсечен в конака; а куцият чизмар Капасъзът, наричан още и Редакторът, пиян, както лани, пред въстанието, метна се на гърба на един турчин пътник и го язди триумфално половина километър извън града!

Този най-знаменит в живота на града ден го по-губи. Бяла черква сега беше нащрек, всеки ден плашена от зловещи слухове за нападане от башибозуци… Тя беше решила да се пази, уверена, че русите ще надделеят и няма да закъснеят да дойдат на помощ. Но пътник не можеше да проникне, за да донесе каква-годе вест — съобщенията с външния свят се бяха прекъснали. Дене и ноще пазеха стражи по краищата. Найден взимаше живо участие в организуването на отбраната. Тия залиси и безпокойства не му оставиха възможност ни веднаж да се разходи по местата, свързани с неговите юношески години… На седмия ден от неговото пристигане Бяла черква с ужас се научи за дръпването на Гурка в Северна България. Дръпване трагическо, последвано от смърт, пожари и опустошения — в най-цветущий край на България! Градът в панически страх скокна да бяга през Стара планина. Както всички граждани, и бай Марковото семейство избяга в балканската долина Леевица, като заряза всичко — само душа да спаси от наближающата сган башибозуци, победоносни и разсвирепели. Найден, в бързането през нощта, навлече униформата, която случайно му падна под ръка. В Леевица баща му, страдающ от стара астма, почувствува, че не ще може да се изкатери по урвата на Амбарица. Трябваше кон, но кон не можеше да се намери тука. Биде решено Найден да потърси в някоя планинска колиба или в Троян добитък за баща си, като изведе със себе си из урвата и майка, братя и сестри.

Найден, в горещината на младостта си и с героизъм, който се равнеше само с любовта му към болния и обичен баща, се залови с мъчната си задача. Още вчера на върха на урвата той повери домашните на един бащин си приятел да ги отведе за Троян, дето отиваха всичките бежанци, а той удари пеше наляво по стръмния хълбок на Амбарица, та зави в долът на Осъма и през нощта стигна в Троян. Без да почине, той яхна купения скъпо кираджийски кон и тръгна пак за към Леевица с душа, изпълнена от безпокойствие и лоши предчувствия за съдбата на баща си… Подир двайсет и осем часа непрестанно пътуване през върхове, урви, долове, гори той достигна днес следобед при лявото рамо на Амбарица — за да научи гибелта на баща си и да се намери на един косъм от своята.

=== VI. Самодива ===

Когато Стремски се пробуди — той беше спал седем часа мъртвешки сън, — в гората царуваше пълен мрак. Беше нощ. Под високите върхове на елите, между които се синееше небе с няколко трепливи звездици, гъста и непроницаема тъмнота лежеше. Нощта образуваше черна стена около скитника. Подир дълго озъртане и напрягане погледа, за да го свикне с мърчината, той хвана да забелязва ясно някои дънери наблизо, пазейки зловещата неподвижност на живи същества, които дебнат… В лесът владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Далечни някакви скокове на вода пращаха дотук монотонен, сънен шум. Дивотата и самотията на тоя заглъхнал пущинак изпълваха Найденовата душа с непонятен хлад, с непобедим ужас — ужасът от мрака при отсъствието на живота.

Заедно със схващането околната действителност у него се пробуди съзнание за положението, за обстоятелствата, които предхождаха и докараха тая му нощявка тука. Смъртта на баща му сега му се науми с поразителна ясност и остър болеж прониза сърцето му. Всяка една дума на бабичката и на Киркова при разказването тая случка се припомни в ума му с мъчителна вярност; въображението му виждаше кървавия лик на мъченика, с дигнати в ужас ръце, с безнадеждно молебен поглед, под ударите на ятаганите. Сърцето му се дробеше. Той мислеше, че вижда страшен сън… Какво ставаше с България? Кораблекрушение! Сега въстана в ума му всичкия страшен сонм от ужаси и бедствия, на които бе свидетел, и пожара на родний му град, и страхотиите на бягството, и трупа на заклания Донча, който лежи сега нейде наоколо, със зиналата рязка на гърлото.

И тая мрачна и дълбока гора, която в обикновена нощ би имала нещо поетическо даже в самата си дивота и безлюдие, сега му се стори още по-грозна, по-враждебна и подозрителна, като че е в тъмна пещера, населена с влечуги и гадове свирепи. Гъстият мрак го плашеше, неподвижните стволове, що мътно прозираше около си, мълчаливи и строги, му навейваха студения трепет от привиденията. Стана му тясно. Страшно желание се пробуди у него да види по-скоро виделина, дневен зрак. Кога ще съмне? Той намираше малко отрада и ободрение само в гледането на звездите, що блещукаха на малкия къс небе, скъпливо оставен от дърветата. Тия звездици бяха едничкото питомно, познато, почти дружеско нещо в тоя чужди нему свят. Той не смееше да се помести, защото не знаеше какво има около него в тъмнината, която образуваше под него пропаст, бездънна и непроницаема; часто се ослушваше в някои шумове на самотията, странни, непривични и необясними за него. Веднаж даже чу, че изшумоли нещо по урвата над него и пак се спотаи. Мина му през ума за звяр. Или друго нещо? Болезнено раздраженото му въображение от толкова потресни сцени работеше и пълнеше гората със зловещи образи. Той падаше понякога в бълнуване и чинеше му се, някои фигури идат към него. И най-незначителния шепот в леса добиваше злокобно значение… Кога ще съмне? — питаше се… За сън пак — нито можеше да си помисли. Нощният хлад се усили, той си закопча по-добре палтото. Изтегна се пак и опря очи в звездите. Това зрелище подействува успокоително на разстроените му нерви.

По едно време една странна виделина проби отгоре и слабо освети задрямалите върхове от север. Тая бледа, сумнителна виделина, по нищо неприлична на утринната, предаде на картината нов вид, чуден и тайнствен. Очертанията на елите се откроиха по-добре в небето, една сладка, тиха ведрина проникна в гъстата сянка, няколко трепливи осветлени търкала се изобразиха по земята около Стремски. Разбра, че изгря месечина. Той се извърна назад и видя сребърният й лик, че се усмихва между клонакът на една борика. Стана му драго. Тая месечина беше му един брат и един другар. И гората му се стори по-приветлива под успокоителното сияние. В нейните дълбочини сенки се отличаваха от сенки и тътенът на водний шум не тъй диво се отзоваваше сега. Погледът му неволно се приковаваше през мрежата на клоните към нощното светило, което бързо излазяше на отворено.

Като гледаше така, Стремски видя на известно разстояние от себе си, там, дето месечината правеше да се види по-ясно местността, че се мръдна нещо живо и разшава сухия шумолак. После той видя, че се подигна една глава човешка! Стремски впи очи в това странно видение и спря дъхът си. Главата се издигна, показаха се рамената. Лицето се обърна към месечината, като да я погледне. Тогава Стремски разпозна профил на жена, както и косата й, която забрадка не покриваше. Жената си остана тъй, не се дигна повече, очевидно, седна на повален дънер. „Самодива!“ — мина му през умът. Той не беше суеверен, макар и да имаше мечтателна душа… Повече и повече учуден, Стремски наблюдаваше. Женската глава остана неподвижна няколко време, все обърната към месечината; после се наклони към почвата, и глава и рамена се изгубиха, като че потънаха там. Подир това видение, така тайнствено изникнало и изчезнало, Странски изгуби всяко самообладание, всяко благоразумие. Тикнат от болно и тревожно любопитство, смесено със страх, който той задушваше, Стремски се изправи и извика:

— Кой стои там?

Неговий глас разтресе мъртвата тишина.

В същий миг там, дето бе потънала главата, изскокна цяла жена, която тръгна бързо, напреки по урвата. Нейната бяла рокля се развяваше, скривана мигновено от дънерите отсамшни. Стремски тръгна подир нея, катерейки се по стръмното. Подир няколко минути той я застигаше. Внезапно тя се спря, извика уплашена и падна. Когато Стремски дойде до нея, той видя едно момиче, че лежи в несвяст. Една косвена луча, паднала на лицето, измахнато и пребледняло, го правеше като мъртвешко.

— Това момиче е избягало тука като мене — каза си Стремски, хвана го тихо за ръцете, подигна го деликатно да седне, като казваше приветливо:

— Не се бой, момиче, аз съм българин, аз съм белочерковец… Какво чиниш тука?

Момичето се поокопити, гласът и обноските Стремскеви го поуспокоиха. Но то гледаше все стреснато.

— Не бой се — повтори Стремски, — аз ти на помощ ида. Как остана тука?

— Бягах от турците и страх ме беше да изляза вече — отговори девойката с тих глас, като изглеждаше внимателно Стремски.

— Кога се скри тука?

— Днес.

— Как ви викат?

— Невянка Шамурова…

— А, на господин Шамуров дъщеря?

Девойката се разплака.

— Не плачете… Защо плачете?

— Не знам тати и мама какво са! Чух, че са убити! И тя захълца, като си затули очите с ръце. Стремски веднага си спомни какво чу днес от баба Кита за госпожа Шамурова. Той побърза да утеши дъщеря й.

— Майка ви е жива, Невенке, и баща ви… (в тоя тежък час идеше му лошо да титулува с „госпожица“ тая непозната нему девойка). Не се мъчете напразно.

— Истина?

— Аз положително знам това.

Невенкиното лице светна.

Възрадван от тая среща с жив человек и от случая да бъде полезен на тая изгубена в страшната гора девица (той забравяше сега, че тя е дъщеря на свирепия му бащин неприятел, и своите домашни нещастия), Стремски продължаваше да я ободрява и разпитва. Избягала, както всички белочерковци в Леевица, с домашните си, тя била изведена до върха на урвата от вуйка си. Майка й остала назад с децата. Баща й не видяла къде е… Бежанци пръснали слух, че и двамата са заклани. Днес, когато турците нападнаха част от бежанците, Невянка се втурнала заедно с мнозина още души в гората, но се изгубила и остала самичка. Другите, вероятно, са излезли из гората; но тя се бояла и чакала да мръкне. Като се стъмнило, тя тръгнала да излезе, но тъкмо на края на гората видял й се човек като турчин. Това я уплашило и тя се върнала назад. Тъй остала тая нощ в гората.

Стремски я увери, че тя дънер е взимала за човек и че турците, щом залезе слънце, избягват и се прибират в селата си. Той премълча да й обади какво е чула за нея майка й… Той скърбеше, че няма никаква възможност да извести госпожа Шамурова, че дъщеря й е в безопасност и че не е отведена от турци за обезчестяване, както тя вярваше сега и примираше в безсилно отчаяние. Като видеше спасено това момиче, острината на неговата собствена мъка сякаш намаляваше.

— Ние трябва да излезем оттука, Невенке, още много рано сутре. Из пътя ще има нашенци, с тях ще тръгнем за Троян.

— Благодаря ви.

— Но това място е много несгодно за стоене. Вий казвате, че не сте спали цяла нощ? Вий сте много уморени, а утре пак ще бийте път… Елате!

И без да чака съгласието или отговора на Невянка, той я улови за ръка и тръгнаха между елите.

На едно отворено място месечината огря много хубаво и двамата скитници. Стремски се вгледа по-добре в Невянка. Тя беше девойка на петнайсет или шестнайсет години, със снага средня, права, напета; с движения свободни и леки. Лицето й бяло, мършаво, но страшно бледно на месечината, нямаше нищо особено: повече детски мило, отколкото хубаво; коса черна, спусната отзад, една част паднала по челото в безредица. На краката й обуща нямаше; само чорапи, продънени отдолу.

Тая хубава и дръглива снага трепереше под тънката басмена роклица, бяла, с червени пера. Стремски сне палтото си и я наметна — той забрави да стори това по-рано. Невянка поблагодари със своите две черни очи. Той видя, че са хубави.

Намериха сгодна полянка, по-малко наведена и защитена, дето можеха да дочакат съмване.

Макар че Невянка свенливо се отказваше, но Стремски ластоя и тя легна, след като облече и закопча добре палтото и си подложи дясната ръка под главата, при подножието на един бор. Стремски имаше право: Невянка трябваше да умира за сън, който досега й беше невъзможен от нощния хлад и страхът. Щом склопи очи — и заспа.

Стремски седеше там да я пази.

===VII. Хала===

Беше истинско щастие за девицата, дето Найден се улучи с връхна дреха, която да я стопли. Нощната свежест се усилваше. Излезе вятър. Пластове облаци, които се зададоха от север, забуляха постоянно небето; вместо тихата небесна синева с брилянтови точки, сумрачно покривало се надвеси над скитниците. Луната потъна във вълнистите грамади на облаците, след като няколко време им позлатювà наръбените краища. Лесът почерня, погрозня: глуха шумотевица го изпълни; вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове, виеше плачевно в околните усои. Вятърът се превърна на веявица, която с голяма сила забуча из екливите самотии на развълнуваната и настръхнала гора. Заглушителни пищения минуваха през скърцащите ветви и се сливаха с дълбокия вой на природата. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една страна столетната гора, като че искаше да я изкърти, или я блъскаше по всички страни, виеше я, тласкаше я, гънеше я… Халата гръмна с гороломна ярост. Настана хаотическа мълва от вой, писък, плач, рев — демонско съзвучие от борбата на лудия ураган и вековния лес.

През всичкото това време Невянка спеше. Бурята не я пробуди; тя я унасяше повече в блажената област на бляновете. Тоя млад организъм беше изгладнял за отдих. Стремски, сгушен на завет до дънера — макар до самата нея, — не я разпознаваше в големия мрак.

Ненадейно той чу един ужасен трясък, като че се сгръмоляса планината над него. Тоя трясък се последва от други няколко и веднага нещо гигантско, велико, чудовищно със заглушителен гърмеж грухна над главата му и разтърси до основание бора, при който стояха, а над него се раздаде страшна шумотевица от премазани клони, от счупени върхари и един дъжд от борикови гранки, иглисти листа и шишарки засипа двамата бежанцн.

Стремски веднага разбра: падаха боровете! — и един, като политаше, падна върху техния бор и се залости в клонака му. Стремски забута Невянка да я разбуди.

— Невенке! Ставай! Ще падне на нас бор! — извика той, като я клатеше силно за рамото. Но девойката не се сепваше от дълбокия сън.

Борът, до който стояха, пращеше и се гънеше под двойния натиск на легналия въз него бор и на халата.

Нямаше време за губене. Стремски грабна девойката през кръста и я изнесе настрана от опасния бор. Беше време! Едвам стори това, гигантът с гръмовен трясък се изкърти и заедно с другия се простря на самото онова място, което остави Невянка…

Тя стъпи на краката си замаяна и зашеметена.

— Да бягаме! — извика Стремски.

И той я улови за ръка и я повлече нагоре из урвата. Отдясно и отляво трещеше някой падающ бор. Скоро Невянка падна изнемощяла. „Не мога!“ — извика тя. Тя усети, че коленете й се пресекли. Стремоки не чака: той я прегърна като едно дете и тръгна нагоре с товара си. Тя неволно му се държеше за вратът, прилепнала до гърдите му. На всеки миг той чакаше да падне въз тях някой гигант. Напречени дънери затрудняваха вървежа му, с тоя нежен товар, а халата го тикаше настрана. Когато минуваше край някой прав ствол, той слушаше с ужас как той скърца от силата на вятъра и се гънеше като върба по бесните му юруши.

Когато най-после, заморен до крайност, раздран и избоден, приближаваше последните дървета на урвата, с момата в обятията, веявицата поотслабна. Излязоха навън и той сложи Невянка на тревата. Тя се простря запъхтяна и изплашена. Лесът вече по-тихо шумеше, сякаш пъшкаше от раните, получени в борбата, насеян с трупове от победени великани.

Няколко време те си почиваха, без да говорят. Тъмните облаци се тълпяха по небето, цяло още тъмно. На една точка само, през високото бърдо на планината, в небето висеше неподвижно една светлива мъгла, едно бледно сияние, необяснимо под това тъмно небе и на тая висота.

Тая неподвижна светла мъглица, това бледатво озарение, което се не махваше вече от няколко дена насам от въздуха, беше отблеска на пожара в Бяла черква.

А планината наоколо беше пуста и грозна под мрачното си було. Тъмните криви линии на върховете се дигаха високо пред тях, неми и черни в кръгозора. Тия неизвестни пущинаци отпред и тая черна гора отзад, която още бучеше глухо, пълнеха с тайнствен страх душата.

Стремски се безпокоеше за Невянка, която се оплакваше от голямо безсилие и неспособност да върви нататък. Силите й бяха изчерпани от страшно двудневно бягане и от глад, а краката изрязани от камъняците и бодилите. Без добитък тя не би могла да стигне Троян. Не можеха прочее да тръгнат по-рано от това опасно място и трябваше да чакат нови дружини бежанци, които биха й дали кон. Догдето се грижеше за това, Невянка го бутна за лакътя сепнато и му посочи на изток нещо. Найден се обърна и видя, че нещо иде насам, полека край гората.

— Снощният турчин! — извика девойката и поиска да стане, за да бяга в дърветата.

В сумрака не личеше добре какво иде насам. Найден се взираше, цял нащрек.

— Стойте! — каза й той. — Не е човек това — кон е!

И Стремски стана, пресрещна го и сръчно улови добитъка за повода, който се влачеше. Веднага позна своя кон! Бедното животно, което турците не успяха да отведат вчера вечер, беше се въртяло цяла нощ край гората и пасло, или пък чакало ездача си, по нагон почувствувало, че той е в гората. С това беше и уплашило девойката. Както и да е, този случай, тъй естествен и тъй чудесен, беше едно велико щастие за Невянка.

Без да чакат повече, Стремски й помогна да се качи на самара и поведе коня напред, като намери пътя.

В това време, на изток, зад тъмната чука на Юмрючал, се показваше слаба дрезгавина.

Съзоряваше се.

=== VIII. Из пущинаците===
Планината беше пуста.

Пълна тишина владееше из пространните самотии на това приоблачно царство.

Напред, отзад, отстрана: върхове, долове, стръмнини, дълбоката гора и облаците на отдалечените чуки, вече къпани от първата виделина на зората.

Нашите пътници вървяха мълчешката и òзъртом.

Защото спокойствието на планината беше дълбоко, много дълбоко — та подозрително чак.

Само бавното стъпане на коня, уморен, изнемощял, и неговото пърхане на хладния утрен въздух нарушаваше тишината.

Боровата гора доста време остая отляво на пътниците, па се свърши.

Вървяха около един час.

А планината се простираше все по-нова, по-пустинна и по-дива.

Къде изгрев слънце, като се изкачиха на една възвишеност, обърнаха се да видят идат ли бежанци отзад. Видяха на каменистата стръмнина при боровата гора, която оттук пак се видя, черни предмети, които мърдаха. Невянка ги взе за човеци, но Найден й обади, че са орли. Той й не обади какво чинеха там. Те пируваха с месата на Донча… Защото той позна, че там беше мястото на вчерашните ужасни сцени.

Превалиха рътлината и навалиха надолу през една росна ливада с високи зелени тлъсти треви, в които краката на коня потъваха до коленете.

Минаха и нея, минаха нови падини и валози, изкачиха се на друг връх и погледнаха назад.

Никой.

Слънцето, изскокнало над кръгозора, криеше се зад отсрещния гол вис, като озаряваше урвите и върховете зад тях, все голи, безлюдни и гробно тихи.

Наситените орли само, литнали пак във въздуха, рееха се лениво и покойно над мястото на пиршеството си.

Найден все по-често се огледваше. Той пръв път минуваше из тая планина.

Той забележи, че пътеката отива все към югоизток, вместо да отива към североизток, където се падаше Троян.

Разбра, че е забъркал посоката си и е хванал друга пътека. Това го уплаши. Той сега си обясни защо не вижда никак бежанци да се подават зад тях.

Той обади на Невянка откритието си.

Спряха се.

Невянка, седнала на коня, извръщаше пребледнялото си лице с изражение на страх и недоумение.

Найден търсеше с поглед изгубената посока и лучкаше умствено де трябваше да бъде пътя им.

Внезапно отнякъде изгърмя пушка отдалеко и разтресе Балкана.

омичето полетя от коня и падна.

Найден се спусна към Невянка. Помисли, че е ударена. Но тя веднага скокна и захвана да припка напред. Тя бе паднала от уплашване.

— Имаш ли нещо? — питаше я той, като бягаха надолу низ някаква паша, лъзгава и гладка.

— Нямам нищо — успокои го тя и тичаше. Те се вече не извръщаха. Те все припкаха. Извърнаха се най-после.

Конят стоеше там, дето го оставиха. Той си пасеше.

Гърмежът се не повтори, но те не можеха да си го обяснят.

От тая минута страхът им растеше.

Невянка, забравила болките на краката си и умората си, отиваше бързешком напред, успоредно все с Найден. Сега вървяха съвсем без път. Наклонът на местността ги мамеше и те несъзнателно бягаха там, дето беше по-леко за бягане.

Тук планината процепяше един дълбок тесен дол. Големи балвани, гъсто насеяни по голината, стърчаха причудливо, нашарени от петна чер загорял мъх.

Когато наближаваха до тях, един шум, нещо като звънтене, чу се отляво; това звънтене идеше от стръмнината, която също се увенчаваше от грамадни канари.

Те се спряха.

Скоро от завоя се подаде една глава, после изскокнаха гърдите, после и целият човек. Той беше турчин с пушка на рамо.

Веднага изпълзяха около него овци. Това беше турско стадо. Стадото и овчарят турчин с пушката и големи бели кучета идеха насам.

Найден хвана Невянка за ръка, притърча с нея между скалите и се сгушиха под един голям надвиснал камък. Той висеше твърде ниско над земята и образуваше лоша заслона, а още по-лошо скривалище. Бежанците се принудиха да легнат, за да си скрият половината тяло поне; другата половина остаяше навън. Ако турчинът прекараше стадото си от долня страна на камъка, щеше да ги види без друго, и стадото щеше да ги нагази, или пък псетата му щяха да лавнат на тях. Това значеше, че Найден и Невянка бяха изгубени. Турците овчари из Стара планина бяха в обикновено време разбойници; а в тоя час на всеобщо клане на гявурите — те бяха кръвожадни зверове.

И стадо, и псета, и турчин минаха от горня страна на камъка.

Звънтенето полека-лека се отдалечи.

Найден изгледа предпазливо: опасността бе изчезнала.

Тогава станаха и пак тръгнаха надолу.

=== IX. Лутане ===

Беше вече обед.

Те премаляваха от глад.

Найден късаше киселец, който рядко съзираше тъдява, и даваше на Невянка, като и сам смучеше сочната киселина на билката.

Те мълчаха и вървяха.

Минаха едно малко поточе в дъното на долът, дето конят жадно пи, па се запокатериха по отсрещното възвишение. Те търсеха гора, за да се укрият и да чакат нощта. Да пътуват на север, за да се упътят към Троян, те не смееха, те не знаеха местата, те се бояха от лоши срещи.

От това възвишение една пролука, оставена от две чуки, даде им да видят част от Стремска долина на Средня гора.

Много пушеци.

Пушеци в полето, пушеци надлъж по Стрема, пушеци в полите на Средня гора.

Горяха българските села.

Но тая скръбна картина скоро се изгуби от очите им. Те се закриха зад камъняци и все като пъплеха около тях, за да бъдат по-малко изложени на погледите, превалиха ръта и там седнаха да почиват до канарите на сянка.

Наоколо им пак пущинаци, върхове, долове, дивотии страховити.

Доста далеко пред тях, зад една нова, по-сложна рътлина, забележваше се гора в ниското.

Тая гора мамеше очите им.

Тя приветливо ги викаше в своята шуместа самотия.

Дотука твърде малко си бяха говорили двамата скитници.

Невенкините очи бяха влажни.

Тя погледаше с неизразима тъга и с неизразимо чувство на доверие и упование другаря си.

В тия страшни пущинаци всичката й надежда беше на Найдена.

Той, преобърнал се на преданост и самопожертвуване, беше занят само с мисълта за спасение момичето.

Случаят беше поверил на закрилата му дъщерята на страшния си бащин неприятел и той мислеше как да я запази.

Като гледаше на високия Острец отдясно, който се издига над Карлово и долината, той си спомняше, че там нейде сега майка й на Невянка, пленница и робиня на дивите башибозуци, примираше от отчаяние за дъщеря си, която мислеше пропаднала в ръцете на сластолюбивите зверове…

И пак гледаха напред.

Той споделяше с Невянка мислите си и надеждите си.

— Съглеждаш ли там на отсрещната стръмнина, над гората, нещо да се белее като пътека? — попита я той, като й сочеше напред.

— Пътека е — отговори Невянка, като си изтри очите, за да види добре.

— Ние ще се скрием в гората там. Из пътеката непременно ще мине някой българин от Карлово и с него заедно ще се запътим и ние — думаше Найден, като се взираше още по-внимателно.

После прибави живо:

— Ето хора се показват там!

Наистина, хора се мержелееха по стръмнината, но не се познаваше добре оттука какви са.

— Да станем!

Станаха и се запътиха бодро нататък.

Невянка хромеше, но меката трева, която покриваше голината, правеше по-малко чувствителни болежките й.

Рътлината, която им се видеше лесна за прехвърляне, се оказа върла и пространна. Те трябваше да вървят повече от час още, додето минат на другият й наклон.

От него вече видяха добре гората в долът и пътеката над нея. Но хората бяха изчезнали, стръмнината остаяше пуста.

Спуснаха се и полека приближиха гората. Тя беше елова млада и рядка гора, израсла от двете страни на една рекичка и покрила до едно известно място стръмнините, що се издигаха от долът.

Но тя беше доста надеждно убежище за нашите пътници.

Когато да влязат в нея, те съгледаха, че пак са показа човек отсреща, но не вървеше из пътеката, а се спущаше пряко из урвата, като да слезе в гората срещу тях.

Той беше толкова близко, щото познаха, че е българин в селско облекло. Те даже съгледаха, че той гледаше към тях.

— Какъв ще да е тоя човек? — помислиха си и двамата.

И те се спряха в нерешителност между ниските борики в долът.

Из тоя дол течеше Карловската река.

=== X. Заслон ===
Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи.

— Къде отивате, чичовата? — попита ги той, още запъхтян.

Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си.

— Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви пресрещна.

Найден го гледаше зачуден.

— На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в гората.

И той, като им кимна, тръгна нагоре по поточето, последван от тях.

Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка, покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само седешком можеше вътре да се стои.

— Влезте и крийте се тука. Тука има и друг човек — каза старецът. После прибави: — Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! — и извади из пояса си комат подничен хляб.

В колибата имаше една жена карловка. Тя беше също спасена от стареца в колибата си.

Старецът им поръча да стоят вътре и се изгуби из дърветата.

Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас.

Карловката била избягала тая нощ из града си.

Там запирали, клали, бесили!

Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя още трепереше.

Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше прохладна сянка.

Старецът след един час пак дойде.

— Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука.

Но старецът — той каза, че се викал дядо Гъчо — любопитствуваше да узнае кои му са гостите.

Стремски му каза своето име.

— Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стремски не съм чул — каза старецът.

Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода в онова време беше превел на български Стремски&lt;ref&gt;Река Струма на турски се казва Гьопса.&lt;/ref&gt;.

— Вие сте брат и сестра?

— Не.

— Пък тъй си приличате…

— Турците какво станаха? — попита Найден.

— Пометоха се, да ги порази господ.

— Като е тъй, ний ще вървим сега, чичо — каза Найден.

— Няма да отивате. Починете си тука. Утре, преди зори, ще ви събудя и ще тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете.

Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка, съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на покрива въз бледото лице на момичето.

Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца.

— Лека нощ! — каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете.

Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв.

Чудна балканска нощ!

Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост.

А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха нàстръх и трепет по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне младата й свобода…

==Част втора==
===I. Писмото на графа Марузина===

Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше и изражаваше лека ирония.

Ето какво бе написал:
&lt;blockquote&gt;
„Драга Любов Александровна!

Аз съм ти твърде признателен за сладостните минути, които твоето писмо ми даде. Четох го няколко пъти и всеки път намирах нова причина да се чувствувам щастлив и ново удоволствие — да целувам още хартията, по която твоята мила ръка е нанизала тия задушевни, скъпи редове.

Това удоволствие повлече друго: аз седнах да ти отговоря веднага и тоя път ще бъда по-подробен. Ти желаеш да ти опиша всичко, т. е. обстановката, що ме обикаля, средата, дето живея, обществото, развлеченията (sic!), несгодите — ох, те са големи. Но въпреки това, ще видиш, че тук не се издъхва от скука. Представи си, тая вечер ще бъда на обществен бал, даден с патриотическа цел. За тоя бал исках още в това си писмо да вместя впечатленията си и затова тъкмях утре да го предам на пощата. Но ненадейно днес кузенът, Михаил Аркадиевич, тръгва за Москва и аз се възползувах от случая — ти знаеш колко се бавят сега писмата от Русия и за там. Михаил Аркадиевич ще ти разкаже чудеса за тукашния край. Ето един человек, за когото сигурно може да се каже, че не скучае в тоя първобитен свят. Само го проси да бъде откровен. Красив, остроумен, ловък, изящен кавалер, той тук произвожда «фурор» — между дамското общество. Ах! «дамско общество» и «първобитен свят»! Как, ще попиташ, съгласявам тия две противоречия! Противоречия? Та тук всичко състои от противоречия, от нелогичности, от изумителни несъобразности. Либералнейша английска конституция, например, веднага след най-несносните рабски вериги; в скотовъдческа страна сме, а мляко от месеци не съм видял — ти знаеш, че утрин без него не мога; тая нощ ще фъфлят около мене коприна, атлази и разкошни тоалети, а братята и мъжете на тия, които носят тия разкошни тоалети, носят своите цървули с не по-малко удоволствие. Тая модност хармонира и с нравите на тукашното дамско общество, доста разпасанички — влияние от съседството на румънската цивилизация. Уверяват, че навътре живота се е запазил по-добре.

Впрочем, да се не отстранявам. Споменах вериги. Уви! Кузенът влачи вече едни. Тоя всегдашен победител на женски сърца, който своето държеше под осем ключа, тоя мил ветреник, тоя очарователен Ловлас — сам най-после се улови за въдицата. И тая въдица се олицетворява от една черноока българка, с гордата осанка на една Мария Стюарт и с дивата, чувствена природа на една баядерка, начетена на французки романи. Аз навярно ще я видя на бала. Хубава е като дявол наистина. Голямо щастие бе за него случая, който го извика ненадейно оттука. Защото увлечението му бе достигнало дотам, щото един прекрасен ден пленникът трябваше да грабне пленителката и да я понесе по белни свят, додето офукат голямото наследство, което получва. Забравих да ти кажа, че тая особа не е мома, а женена, има мъж и детенце! Главното е, че и тя лудува за него, и там бе опасността. Il m’a fait ses confideces, non sans des soupires formidables!

Как да ти опиша Русе? Махни Киев от хълмовете му и тури въз тях кримският Бахчисарай, като му придадеш няколко къщи по европейски кроеж. Улици тесни, мечети с лепряви стени, кафенета, дето бърбука наргилето, нечистотии — възточен мир. Тури и като couleur locate маса къщи порутени, покриви продупчени, минарета с пресечени върхове — от нашите обузи и гранати през време на бомбардировките. Съблечи киевските хълмове и от веселата им зеленина, и от горите им. Защото тука, драга Любов Александровна, всичко е голо, изгоряло, пустиня. А прах, прах — ужас! Прах и вятър. Толкова вятър никъде не се е виждало. Но Дунавът, който се лее под високите брегове, Дунавът — той всичко изкупува. Великолепна река. Как е скромен нашия Днепър в сравнение с тоя могуществен ток! Аз от прозореца си и сега гледам на него. Да би била тук, гълъбче, щяхме да се поразходим с катера по Дунава. Какви нови ощущения!

Любопитен бих да видя би ли се би научила български ти. Аз решително не мога да възприема нищо от това развалено наречие, славянски някакъв patois, от което губернаторът се възхищава и го намира твърде сходно с руския език. Това е, чини ми се, повече от славянофилска любов.

Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават ръката. Представи си един наш мужик, които би направил същото у нас на един колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!… И знаеш? Стискат добре, пръстите пращят в тяхната шиеста ръка. «Ваше сиятелство» — няма — «Господине!» На губернатора — тоже! И нему — ръка! Прекрасен народ, демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.

Интелигенцията обаче — пардон за гръмкото слово — се мъчи да се отчужди от народа. Европейският лъск я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма обаче защо да виним младежите, това е в реда на нещата, историческия ход на развитието у един млад народ, чийто първи нагон е да подражава. А не може да се откажат добри задатки у тях. Аз имам случай да ги изучвам. В губернаторската канцелария все българи служат, освен губернатора, аз и екзекуторът Мачухонски. А propos, това добро и смешно старче. Писвал съм ти вече за него: псе няма по-вярно, православен няма по-набожен, ум няма по-изостал, сърце няма по-златно. Отдавна не ми е нужен, но иди да лишиш от хляба такъв свети човек! Обичам го просто. Когато нямам работа, с него дърдоря. Представи си, той се нарича, и не без чувство на национална гордост, българин. Отде измисли това? У него нищо българско няма! Има у това човече нещо, което ти наумява типове из ''Мертвия души''…

Да те запозная я с другите съслужници, по-важните. Младият ни чиновник по особни поручения е един българин самоук, но твърде пъргав, хитър, досетлив. Арменски ум. Има тоя недостатък в манерите — общ на южните народи: говори с буйни ръкомахания. Когато го гледаш отдалеч, мислиш, че иска да бие събеседника си… Пише отчаяно лошо руски и с отчаяно лош почерк. Да го четеш — не ти трябва каторга. Но устата работят изумително и се надварят с ръцете.

Старият чиновник по особни поручения е наш възпитаник, от Киевската семинария, отдето пристигна право. Готвил се е за духовно звание, но нуждите на отечеството му го извикаха на административно поприще. Трезвомислещ млад человек, сериозен, тих, вечно закован на писалищния си стол. Флегма. Сякаш че тече чухонска кръв в жилите му, а не южна. Не е ми симпатичен: полет няма, направен е за добър кариерист. Много наумява нашите. Но полезен на службата.

Имаме и друг чиновник, пак по особни поручения, временно прикомандирован, тъй да се каже. Генералът го много цени. Познава го още от бойното поле. Образован, млад, владее прекрасно французки. Крайно симпатичен момък, чието семейство е изтърпяло ужасно от башибозуците. Столуваме се заедно, разговаряме се по литература, по славянския въпрос, по политика. Горещ, но мисли зряло, чувствува благородно. И оратор е. Аз мисля, че има да чуем за него. Такива натури изскокват. Един поразителен контраст образува с него губернския ни лекар. Человек, свършил в някой немски университет, но скъп, но тъп, но раболепен, пази те боже! И, право да ти кажа: аз не знам какво да говоря с него! Ну, за калта в улиците, за вятърът, за стихиите небесни. На всяка моя дума: «Да, ваше сиятелство!» На тоя учен человек гръбнака много се прегъва. Пò обичам селяни братушки.

Аз ти дотегнах, ma chère Lubov, с това бъбрене. Но списъка на моите познанства и връзки в Русе се изчерпа… Ах! Щях да забравя още един наш чиновник — преводчикът. Той е поет. И той бегал от областта си — градината на Хесперидите — и станал «чернилная душа». Самите условия карат всички тия младежи, подготвени или създадени за други призвания — да стават службаши. На страната липсват работници по нейното политическо устрояване и ето защо канцеларията поглъща като минотавър всичките сили и дарования, и професии. При това, месечната плата има голям престиж за братушките. Аз знам едри търговци, които станаха чиновници. И този поет сериозно иска да прегърне чиновнишко поприще и ламти за йерархически напредък по администрацията. Като дойде генералът в качество на русенски губернатор, аз му представих списък на чиновниците с означение способността и отличителните качества на всекиго. За преводчика турих само тая бележка: поет. Губернатора се засмя.

— Само толкова? — попита той. — Да му се даде синекюрна длъжност — за да има време да пише!

Определихме му занапред лека работа, такава, каквато да му отнема само половина час през месеца, именно: съставление в края му статистическа ведомост за стихийните произшествия из губернията. Казвам ти: не повече от половин час работа!… Стана поетът недоволен, мрачен, угрижен. Той разбра, че го считат некадърен, безполезен чиновник. Пише пошлата си ведомост, скучае ужасно, но нищо не ми казва. Един ден случайно видял списъка ми, иде яростен, възмутен, настръхнал: «Графе! — извика (той някога не ме титулува иначе). — Как сте си позволили да ме унизите пред губернатора с такава една препоръка? Вие ми отнемате възможност да се проявя чрез тия глупави ведомости, вий ми убихте положението!» И очите му пущат пламък. Представи си, драга Любов Александровна, не мога да го утеша, не мога да му докажа, че това сторихме от дружба и съчувствие към него като поет.

Впрочем, поет е громка дума. Вземи я в значението й, което може да има, когато е реч за един още полудив народец с наречие развалено и варварско и със зачаточна книжнина, каквато е била руската във време на Кантемира. Подир 50 години, когато и у българите литературата се развие, той ще има у тях си онова значение, което има у нас днес Сумароков. Впрочем, нашия беден ритмоплет стои на непостижна висота в сравнение с този «български поет», както сериозно го считат братушките. Това ги лъсти. Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него е всичко голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе… Но това е по-добро, отколкото известното самоунижение славянско. Карайте, братушки! Бъдете велики. Чувство на народна гордост, най-после… Отровата на отрицанието и песимизмът не е се коснала до душите ви! Да прибавя, че поетът е инак мил човек и се столува с мене.

По този разнокалиберен състав на окръжающите ме българи ти разбираш, че аз имам възможност да узная нещо от нравствената психология на тоя възкръснал за нов живот славянски народ. Занятията малко време ми остаят, за да свържа сношения и с други среди и класи. Но едно нещо е явно: подир грухването на вчерашното минало, всички проявления в областта на обществений и духовний живот дават понятие за нещо младенческо, зародишно, ненормално. Животът, изтикан из старите си дируги, още не се е закрепил на новата си почва, не е се свикнал с новите си форми и политически условия — които бяха последица на освобождението на България. Другият факт е, че българите обичат парите с остървенение. Отбележвам това като сух факт: не искам да виня българите, както струват мнозина от нашите, за един ламтеж общ на цял свят в днешния материалистически век. Впрочем, примамката на златото е привлякла в този град народи от четирите краища на вселената и му е придала характер козмополитически, заедно с трескавия кипеж на спекулацията. И какви народности, драга Любов Александровна, няма да срещнеш по шумните улици да се тласкат и кръстосват, одушевлени от същата жажда за печелене пари! При българите и русите още гъмжат, но буквално гъмжат — евреи испански, полски, руски и немски; мяркат се великоноси арменци, чернооки румъни, нашите безвъсести некрасовци; замислени турци, гърци, немци, италианци — помниш Пушкина?

&lt;poem&gt;
Какая смесь одежд и лиц,
племен, наречий, состояний!
&lt;/poem&gt;

Моето писмо мина границите на писмо: то стана мемоар. Но вината е твоя. Дòпъти ще ти пиша за бала довечерешни, специално за красния пол, което тебе ще интересува. Целуни по челцето моя син Саша. С неохота прекъсвам… Сега се сетих, че куп работи интересни имам да ти кажа, но късно: вече три пъти влиза моят любезни Мачухонски и ме погледва някак си строго, изпод вежди, като че казва: «О, стига си беседувал с графинята… Дружба — дружба, служба — служба! Надо и честь знать!» Недей мисли, че бозна какви важни служебни интереси: той ще ми говори без друго за моливите или за други канцеларски ситнежи — за него от чрезвичайна важност въпроси.

Целувам те, mon cher Amour, и още отсега имам зазъбици за твоя отговор.

&lt;div style='text-align: right'&gt;
Твой любящий

Аполон“
&lt;/div&gt;
&lt;/blockquote&gt;

=== II. Канцеларията ===
Като гуди писмото в плика, граф Марузин стана и се запря замислен пред единия прозорец. Навън се отваряше чудесен вид на Дунава. Величествената река течеше гордо в широката си матка, на еднакво равнище с отсрещний потопен бряг, обточен с цветущ върболяк. Отсамний край на реката се затуляше от високий яр, който образуваше българския бряг; отгоре на този бряг вървеше набрежната с дървена заграда към стръмнината. Насред Дунава един остров, покрит с нисък върбак, туряше своето зелено петно в тихото огледало на реката, като я делеше на два ръкава. Два парахода, един срещу други, шумишкож пореха вълните, оставяйки опашки от бяла пяна, които дълго още къдреха повърхността на Дунава.

Отвъд него, на север, се зеленееше и потъваше в кръгозора плодовитото и неизгледно поле на равна Румъния. Погледът с наслада плуваше из простора на тая чудесна панорама, като ту се губеше в далечините на румънския хоризонт, ту кацаше на гиздавия отсрещен град Гюргево, ту се носеше галено по широките вълни на Дунава, на които дневната светлина даваше разни цветове — от тъмномътния до светломодрия и до лучистосребристия, какъвто беше западният му ток.

В ъгъла на тази стая — тя се намираше в помещението на губернаторската канцелария, — широка, вѐдела, с голи стени, на една от които бе закована Каницовата карта на Северна България, стоеше прост писмен стол от невапсани дъски, претрупан с купове книжа, депеши и руски вестници. Няколко стола и един долап за книжа допълняха неизискания накит на този писмен кабинет, център на всичките пòворки, които докарваха в движение административната машина на новообразуваната Русенска губерния.

Граф Марузин, управител на канцеларията при губернатора, мъж около трийсет и пет годишен, беше облечен във формен зелен сюртук, с медни копчета и плетени сърмени еполети, с шпага — задължителни тогава за „коронните“ чиновници — със сиви летни панталони от док. Той имаше червендалесто прищяво лице, умно, със сериозно изражение, с печат на аристократическо достойнство, завършено с рядка брадица.

Аристократ по кръв и по възпитание, той имаше убеждения либерални, които криво-ляво живуваха с охранителното чувство на руския дворянин. Кореспондент най-напред на руски вестник в Русе, граф Марузин от няколко месеца беше на тая висока длъжност, която го поглъщаше цял. Малко срещи имаше той с българите и кръгът на познайниците му се ограничаваше с другарите му. Както се забележва от писмото до жена му, графът покрай верните съждения изражаваше и чувството, общо тогава, на русите, служащи в България, към освободените: благосклонна снизходителност, смесена с високомерност — често прекалена до пренебрежителност. Известна злъчност, известно чувство от досада за отсъствие у българина идеалните качества, произволно предположени у него, звучеше и в това писмо, и в беседите на русите; това разочарование, при големите несгоди за живота в страна, със средства изчерпани от преминуването на две армии, се превръщаше в горчивина, която повечето руси, за жалост, отнесоха със себе си против освободените братя…

=== III. Екзекуторът ===
Вратата се отвори и влезе старец, надскокнал шейсетте години, малко прегърбен. Лицето му беше сухо, дълго, с високо чело, с брада, мустаци и къдрава коса — силно побелели; гърбавият му нос, яхнат от очила, придаваше важност на тая лишена от жизненост и уморена физиономия. Главата му изцяло беше хубава, с благороден профил. Той беше облечен вехто, пазеше вид смирен, почтителен и подобострастен.

— Ваше сиятелство, заплатата ви приех и покупките за вас извърших, да ви представя сметката! — каза Мачухонски и сложи на масата куп руски книжни рубли. — Това е остатъка, а цифрата на купените вещи…

— Добро, добро, любезний Аким Филипович — отговори графът небрежно и хвърли рублите в чекмеджето.

— Проверете, ваше сиятелство!

Графът го изгледа насмихнато-благоволително:

— Няма защо: аз напълно се доверявам на вашата сметалка, Аким Филипович, и на вашата безподобна честност.

— Благодаря покорно, ваше сиятелство, за великодушното ви мнение за мене. Старая се да го заслужа.

В тая минута удариха камбаната на ближната черква. Мачухонски се прекръсти.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми заповядате нищо? — каза той, като се готвеше да си отиде.

— Идете, идете, Аким Филипович, помолете се богу — нямам нищо да ви кажа.

— Молим се за господаря императора, ваше сиятелство, и за Русия, и за България…

— Право, право: отечество ви е — усмихна се графът. — А що, Аким Филипович, вие ще останете ли в България?

Мачухонски погледна стреснато.

— Извинете: как да остана в България?

— Как, нали знаете? След два месеца ще се дигнем и чисто българска власт ще приеме управлението. Нашата задача се свърши.

Дълбока печал и учудване се изобразиха по доброто лице на стареца.

— Позволете, ваше сиятелство: наистина ли ще напуснем България?

— Берлинский договор ни предписва това. И слава богу. А то захванахме да подотегваме на братушките, та и ние сами се теготим вече от положението си. Нашата рол е изиграна.

Старецът усърна.

— Съвсем не е изиграна нашата рол! — каза той внезапно ядосан. — Ония жидове в Берлин, извинете, нищо не отбират и нямат право да се месят в нашите славянски дела. Господарят император не трябва да ги слуша!… Как ще оставим тоя народ, който всемогущий бог тури под руска защита, на разтерзание на хищниците и на враговете? Той е още годиначе, едвам се крепи на краката си.

Брадата на стареца трепереше.

— Съгласен, Аким Филипович, но няма какво ла се прави. Берлинский ареопаг тъй реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну, идете си в черква…

— Отивам, ваше сиятелство! Аз бях викал домашните; сега ще им пиша да не тръгват!… Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне стократно злото, което правят на православния свят.

— А как, не е ли добре да си останете в България? — попита пак графът. — Тя ви е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от Русия.

Мачухонски поклати глава печално.

— Език не знам, стидно е да кажа: българин съм, а матерний си език не знам. А сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни пò за дълго — нека да додеха домашните: може би да останехме — щяхме да привикнем. Но сега, като си отивате вие — тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали сме със старото гнездо и с руския православен народ.

— Имате право: тежко е във вашето положение такъв крут прелом на живота… Но слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми поръчате нещо друго? Утре тръгвам за Гюргево — да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в Гюргево… Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема? Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.

— Този важнейши въпрос на вашата мъдрост предоставям да го реши — усмихна се графът.

— Благодаря. Аз съм за розовите.

— Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си запечатваше едно писмо!

— Как? — попита стреснато старецът.

— Даже се навъси.

— Наистина?

— Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно, съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата неприятност — казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите…

Сухото лице на стареца побледня.

Той се поклони и излезе.

Мачухоноки се наричаше българин, но както пишеше графът, у него нямаше нищо българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула „нежински грек“, който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бухà като вода о бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов, последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига. Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен, натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите раболепни приеми. „Лучше перекланяться, чем недокланяться“ — спомняше си старецът руската поговорка.

В свободното време той пишеше писма. Виждаха го по цели часове, че навел бяла глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство, което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина, видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята; прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на стареца.

Но одевешните графови думи много го смутиха и той влезе твърде угрижен в божий храм.</text>
      <sha1>l6rqbujy7zwr2ye47j3tepe1kl07gw2</sha1>
    </revision>
  </page>
  <page>
    <title>Хрисовул на византийския император Михаил VII Дука до Робер Гискар</title>
    <ns>0</ns>
    <id>6404</id>
    <revision>
      <id>18727</id>
      <parentid>18726</parentid>
      <timestamp>2026-06-12T12:36:28Z</timestamp>
      <contributor>
        <username>Nauka</username>
        <id>319</id>
      </contributor>
      <comment>/* Хрисовул на същияИма се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула, изпратен до Роберт от император Михаил Дука */</comment>
      <origin>18727</origin>
      <model>wikitext</model>
      <format>text/x-wiki</format>
      <text bytes="31581" sha1="2dlppbgv76qlkwhfy1s0oq0ksn53vim" xml:space="preserve">{{Творба
| заглавие = Хрисовул до Робер от император кир Михаил Дука
| автор = Михаил VII Дука
| бележки = Издадена през 1074 г. Съхранен в Cod. Laurentiano Plut. LYII cod. 40, fol. 217 — 221.
}}
== Текст на средновековен гръцки език ==
(по издание на Безобразовъ 1899, 140 - 143)
=== Χρυσόβουλλον τοῦ αὐτοῦ σταλὲν πρὸς τὸν Ῥόμπερτον παρὰ τοῦ βασιλέως κυροῦ Μιχαὴλ τοῦ Δούκα ===

Χρυσόβουλλος λόγος ἀντικρὺς ὁ τοῦ εὐσεβοῦς βασιλέως λόγος ἐστίν,
ἀρκεῖ γὰρ ἀντὶ χρυσῆς ὕλης ἡ καθαρὰ καὶ ἀδολωτάτη τούτου ψυχή.
εἰ δὲ καὶ πρὸς ἄνδρα γενναιότατόν τε καὶ εὐγενέστατον καὶ τὰ μὲν πολεμικὰ
δοκιμώτατον, τὴν δὲ διάνοιαν συνετώτατον, τὴν δὲ γνώμην εἰρηνικώτατον,
τὴν δὲ ἀρχὴν εὐδαίμονά τε καὶ ὀλβιωτάτην ὁ λόγος γίγνοιτο, πῶς
οὐχὶ οὗτος στερέμνιος τὸν ἅπαντα χρόνον εἴη καὶ ἐν τῷ παγίῳ καθεστήκοι
τῆς ἀκριβοῦς βεβαιώσεως; εἰ δὲ πρὸς τῷ βασιλικῷ καὶ συντετηρημένῳ λόγῳ
καὶ ὅρκος ἐπενεχθείη ἀληθέστατός τε καὶ φρικωδέστατος τὰ συμπεφωνημένα ἑκατέροις τοῖς μέρεσι βεβαιῶν καὶ οἷον ἀρραγεστάτης ἐμποιῶν ἁρμονίας, τίς ἂν τῶν ἁπάντων τὸν τηλικοῦτον δεσμὸν διαλύσειε, μᾶλλον δὲ τὰς
θαυμασίας ταύτας συνδέσεις καὶ τῷ ὄντι δυσλύτους παντάπασι; Δεσμὸς
γὰρ πρῶτος ἀρραγεστάτος ἡ βασίλειος τῆς συμφωνίας φωνὴ ἐντεῦθεν τὸ
ἰσχυρὸν ἔχουσα καὶ διὰ τῆς οἰκείας μεγαλοπρεπείας τοῦ ἀρραγοῦς τὴν ἀπόδειξιν προδεικνύουσα. δεύτερος αὖθις δεσμὸς ὁ ἐπὶ τῶν λόγων ὅρκος τὸν
Θεὸν ἐπιμαρτυρόμενος καὶ τὴν ἐκεῖθεν ἀμετάτρεπτον τελειότητα, θαυμασία
τις ἅλυσις αὕτη καὶ τῷ ὄντι χρυσῆ σειρά, ἄνωθεν καθειμένη ἀπὸ τῶν οὐρανίων ἁψίδων καὶ ἐξαρτῶσα ἑαυτῆς τοὺς συνδεδεμένους τῇ συμφωνίᾳ.

Ἔνθεν τοι καὶ τὸ ἡμέτερον κράτος οἷόν τινα πρῶτον δεσμὸν τὴν ἀπὸ
τοῦ λόγου συνθήκην πεποίηται πρὸς τὴν σὴν γενναιότητα καὶ κηδεύει σοι
τὸ θυγάτριον τῷ ἐμῷ ποθεινοτάτῳ υἱῷ κυρίῳ Κωνσταντίνῳ τῷ βασιλεῖ,
ὡς ἂν ἄμφω βασιλεῖς τε εἶεν καὶ ὀνομάζοιντο καὶ οὐχ ἧττον δι’ εὐνοίας
ἀλλήλοις συνδέοιντο ἢ τῆς βασιλικῆς καὶ συμπεφωνημένης ἑνώσεως. Ἐπεὶ
δὲ καὶ νόμοι παρηκολούθησαν ἄνωθεν ἐπὶ ταῖς τοιαύταις ἐπιγαμίαις, μάλλον δὲ ἐπὶ πάσαις ταῖς γαμηλίοις ἑνώσεσιν ἀντιδιδόναι ἀλλήλοις τοὺς κατὰ
κῆδος συναπτομένους ἅπερ ἂν ἑκάτεροι συμφωνήσαιεν, τοῦτο δὴ καὶ ἡμῖν
ἐπαινετέον τε ἅμα καὶ πρακτέον δεδοκίμασται. Καὶ σὺ μὲν συμφωνεῖς ἐμοὶ
συνεισενεγκεῖν τὴν πρέπουσαν ὑποταγήν τε καὶ εὔνοιαν τὸ μὴ μόνον τῶν
ἡμετέρων μὴ κατατρέχειν, ἀλλὰ καὶ τῶν κατατρεχόντων ταῦτα κατατρέχειν καὶ πόρρω τῆς ἐπικρατείας ἡμῶν ἀποκρούεσθαι καὶ συμμαχεῖν ἡμῖν,
τὰ μὲν προσκαλούμενος παρ’ ἡμῶν, τὰ δὲ οἴκοθεν ἐξορμῶν τῆς δὲ συγγενείας ἕνεκα καὶ τῆς εὐγενοῦς προαιρέσεως καὶ τῆς θαυμασίας ταύτης καὶ
βασιλικῆς ἀρχιστείας, τούτοις προστιθεὶς τὸ τοὺς μὲν ἀπεχθανομένους ἡμῖν
ἐχθροὺς ἀντικρὺς ἡγεῖσθαι καὶ τῆς σῆς ἀπωθεῖσθαι φιλίας καὶ ἀντιλήψεως,
τοὺς δὲ οἰκείως καὶ εὐμενῶς ἔχοντας οἰκειοῦν σεαυτῷ καὶ πάσης ἀξιοῦν
εὐμενείας καὶ συγκροτήσεως, καὶ ἵνα τὸ σύμπαν δηλώσω συνεπτυγμένῳ καὶ
περιεκτικῷ λόγῳ, τοιοῦτον σεαυτὸν ἐπαγγέλλῃ ἡμῖν γενήσεσθαι εὐνουστάτόν τε καὶ θερμότατον σύμμαχον, ὁποῖος αὐτὸς ἐν τοῖς οἰκείοις πράγμασι
γίνοιτο. ἅπερ οὐδὲ ψιλῶς ἐκφωνεῖς, ἀλλὰ τῷ πρὸς Θεὸν καὶ τὰ θεῖα ὅρκῳ
ἐμπεδοῖς καὶ φρικωδεστάτῳ ἀρᾷ βεβαιοῖς.

Τοιαύτη μὲν ἡ σὴ πρὸς τὴν βασιλείαν ἡμῶν προεισφορά οὔτε μεμπτή,
ἀλλὰ καὶ πάντῃ γενναία καὶ θαυμαστή. Ἡ δὲ παρ’ ἡμῶν ἀντίδοσις αὕτη
καὶ σκοπεῖ ὡς μεγαλοπρεπής καὶ βασιλική, καὶ ἀρχομένη γε ἀπὸ τῶν μειζόνων.
ἔσται σοι τὸ συναπτόμενον τῷ υἱῷ μου θυγάτριον σπλάγχνον ἐμοὶ ποθεινότατον
καὶ οὐχ ἧττον τοῦ υἱοῦ ἀγαπώμενον, ταῖς αὐταῖς αὐτῷ εὐφημίαις ἀξιούμενον,
μεγαλοπρεπῶς μὲν ἐν τοῖς βασιλείοις ἀναγόμενον οἴκοις, λαμπροτάταις δὲ
δορυφορίαις καὶ πολυτελεστάταις διαίταις ὡς ἀληθῶς εὐμοιροῦν. Ταῦτα μὲν
τὰ κρείττω καὶ τελειότερα, τὰ δὲ μετὰ ταῦτα καὶ ὅσα δὴ πρὸς σὲ τὴν ἀναφορὰν
ἔχει ἐντεῦθεν ἐν ἀριθμῷ τίθημι. τῷ τοῦ κουροπαλάτου μεγίστῳ καὶ ὑψηλῷ
ἀξιώματι ἕνα τῶν υἱῶν σου ὁποῖον ἂν αὐτὸς βούλοιο τὸ ἡμέτερον τιμᾷ βασίλειον κράτος, προστίθησι τούτῳ προεδράτον ἕν, μαγιστράτα δύο, βεσταρχάτα
δύο, βεστάτα δύο, ἀνθυπατάτον ἕν, πατρικιάτα τέσσαρα, ὑπατάτα ἕξ,
ἀνὰ λίτρας δύο ῥόγας ἔχοντα, πρωτοσπαθαράτα πεντεκαίδεκα ῥόγας
ἔχοντα ἀνὰ λίτραν μίαν, σπαθαροκανδιδάτα δέκα, ἀνὰ λϛ΄ νομίσματα
ῥόγας ἔχοντα, καὶ ἁπλῶς εἰπεῖν τοσαῦτά σοι τὸν ἀριθμὸν ἡ βασιλεία μου
δίδωσιν ἀξιώματα σὺν γε τῷ κουροπαλατικῷ, ὅσα συμπληροῖ ἐνιαύσιον
ῥόγας ποσότητα εἰς δύο κεντηνάρια συναριθμουμένην.

Ταῦτα δὲ οὐ πρώτως οὐδὲ ἀφ’ ἑαυτῆς ἡ βασιλεία μου νομοθετοῦσα ποιεῖται
πρὸς σέ, ἀλλὰ πολλὰ μὲν περὶ τούτων τοῖς πεμφθεῖσί σου πρέσβεσιν ὁμιλήσασα
καὶ πολλάκις πρὸς τούτους περὶ τούτων διαλεξαμένη καὶ τὰ μὲν εἰποῦσα,
τὰ δὲ ἀκούσασα, μέχρις ἂν ἀρεσκομένους αὐτοὺς τῇ συμφωνίᾳ ἐγνώρισε,
οἷς δὴ καὶ τὸ πᾶν ἐνόρκως ἐπιστήσασα καὶ ὅπερ ἂν αὐτοὶ πράξειαν πρὸς
ἡμᾶς ἐπήγγειλε καταδέξεσθαι καὶ προσδέξασθαι.

Τὰ μὲν οὖν τῆς συμφωνίας ταῦτα καὶ ἀντιδόσεως καὶ τὰ κατ’ ὄνομα
ῥηθέντα ἀξιώματα τῶν τε υἱῶν σου καὶ τοῖς ἄλλοις οἷς ἂν αὐτὸς βουληθείς
κατὰ τὸ ἀρέσκον σοι ἡ βασιλεία μου δίδωσι, τὴν δὲ σὴν μεγίστην ὑπεροχὴν
οὐ συναριθμεῖ τούτοις οὐδὲ τοῖς συμφωνουμένοις καταδεσμεῖ, ἀλλ’ ἐπὶ
τοσούτου ὕψους τηρῶν τῇ ὑπερευστάτῃ τιμῇ τοῦ νωβελισσίμου τιμῇ
καὶ εἰς μετέωρον ἀνάγει ὕψος τοῦ ἀξιώματος. Ἔξωθεν τοῦτο τῶν συμφωνιῶν
παρέχου καὶ τοῦ καταλόγου τῶν λοιπῶν τιμῶν ὑπέραιρον καὶ τοῦ ἐξηρημένου βαθμοῦ. Ὁποῖον δὲ τούτου τὸ μέγεθος λόγοι τε ἄνωθεν ᾔδουσι καὶ
ἡ καθ’ ἡμᾶς τῶν πραγμάτων διαγωγὴ δείκνυσι. τἆλλα γὰρ αὐτῷ ξύμπαντα
δεύτερα, τοῦτο δὲ τοῦ βασιλικοῦ ὕψους μόνῳ τῷ καίσαρι διατέμνεται.
καὶ δέξαιο τὴν τοιαύτην τιμὴν ἀπὸ μὲν τῆς ἡμετέρας φωνῆς τε καὶ
προαιρέσεως, οὐδὲν δὲ ἔλαττον καὶ ἀπὸ τῆς τοῦ γαμβροῦ σου καὶ βασιλέως
ψυχῆς, ἵνα δὴ ἀπὸ μεγάλων ἄρχοι τῶν τιμῶν σὺν Θεῷ τούτοις ἐπιβαλλόμενος.

Ἴσθι μέντοι γε, καὶ τοῦτο εὐγενέστατον καὶ γενναιότατον, ὡς πολλοῖς
τῶν ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἀξιωμάτων καὶ τυπικὰ βλάττια πρὸς τῇ ῥόγᾳ
ἀφωρισμένα εἰσίν, ἡ μέντοι γε βασιλεία μου οὐ μέχρι τοῦ ἀριθμοῦ τούτων
τὸν τῶν βλαττίων ἀριθμὸν ἀφορίζεται, ἀλλ’ ἵν’ ἔχῃς τι κἀνταῦθα πλέον
σύμπαντα τὰ βλάττια πρὸς τοῖς διδομένοις μετὰ τῶν ἀξιωμάτων εἰς ἑκατοστὸν συγκεφαλαιοῦται ἀριθμόν, ὡς εἶναι τὰ πολλαπλάσια τούτων ἐκτὸς
τῶν ἀφωρισμένων τοῖς ἀξιώμασιν.

Μέχρι μὲν τούτου τὰ τῆς βασιλικῆς ἀρχῆς καὶ τῆς ἀψευδοῦς γνώμης
καὶ διαθέσεως, ὁπόσα δὲ Θεὸς εἰς ὅρκον καταγόμενος βεβαιοῖ ταῦτα ἴστω
ὁ Κύριος ἡμῶν Ἰησοῦς Χριστός, ὁ ποιητὴς οὐρανοῦ καὶ γῆς καὶ ἡ τεκοῦσα
τοῦτον ὑπεράχραντος Θεοτόκος, ἴστωσαν αἱ ἀγγελικαὶ καὶ θεῖαι δυνάμεις,
οἱ κορυφαῖοι τῶν ἀποστόλων, σύμπασα ἡ εὐσεβὴς ἡμῶν πατρίς ὡς ἅπαντα
τὰ ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἡμῶν παρὰ τῆς βασιλείας μου διδόμενά τε καὶ ἐπαγγελλόμενα ἐν ἀξιώμασι, ἐν ῥόγαις, ἐν εὐνοίαις, ἐν συμμαχίαις, ἐν φιλίαις,
ἐν εἰλικρινεῖς καὶ καθαραῖς διαθέσεσιν ἀψευδῆ καὶ ἀπαράβατα καὶ ἀμετάθετα ἔσται καὶ οὐδὲν ἄπρακτον γενήσεται ὧν ἐπηγγείλατό σοι τὸ κράτος
ἡμῶν, ἀλλὰ πάντα τελειωθήσεται καὶ μάλιστα ὅσα ἐπὶ τῇ θυγατρί σου
συμπεφώνηται. βασιλικῆς γὰρ εὐφημίας ἀξιωθήσεται καὶ τῷ βασιλεῖ καὶ
υἱῷ μου ἀδιασπάστως συμβιώσει καὶ ὁμοῦ τούτῳ σὺν Θεῷ φανεῖ ἐν ταῖς
ἀνακτόροις διατρέπει καὶ τὸν τοῦ Θεοῦ κατευθυνεῖ λαὸν περιούσιον.

Ἔχεις οὖν καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ λόγου καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ ὅρκου βεβαίωσιν,
καὶ ὁ λόγος οὐ ψιλός, ἀλλ’ ἀνάγραπτος ὡς ὁρᾷς καὶ οὐκ ἐν γράμμασι μόνον
οὐδὲ ἐν βασιλικαῖς ὑπογραφαῖς, ἀλλὰ καὶ ἐν σφραγῖδι χρυσῇ τὴν χρυσὴν
οὕτω ἡμῖν ἐπισφραγίζων συγγένειαν, ἀλλὰ καὶ ἡ τοῦ ὅρκου φωνὴ, φοβερὰ
καὶ φρικώδης, τὸν Θεὸν ἐπιμαρτυρομένη καὶ τὴν τοῦτον ἀσπόρως τεκοῦσαν
καὶ τἆλλα, ἵνα μηδὲν διαλυτόν ἡμῖν τῶν ἀκριβῶς συνδεδεμένων γένηται.

Ἐγράφη μηνὶ αὐγούστῳ ἰνδικτιῶνος ιβ΄ ἔτους ςφπβ΄.

Ἐπεὶ δὲ ἡ ἀντιδιδομένη παρὰ σοῦ πρὸς τε τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν
Ῥωμαίων διάθεσιν οὐκ ὀφείλει τῇ σῇ περιορισθῆναι ζωῇ, ἀλλὰ καὶ εἰς τοὺς
κληρονόμους σου διαβιβάσαι τὴν αὐτὴν γνώμην φυλάττειν καὶ τὰς αὐτὰς
πληροῦν ἐπαγγελίας καὶ ὑποσχέσεις, δίκαιόν ἐστι καὶ τοῦτο προσκεῖσθαι τῷ
σῷ ἀντιγράφῳ, ὅπερ μέλλεις κατ’ ἰσότητα τῷ τῆς βασιλείας μου γράμματος ποιῆσαι καὶ ἀποστεῖλαι πρὸς αὐτήν, ὅρκῳ τε τὴν τοιαύτην περὶ τῶν
κληρονόμων σου πλήρωσιν βεβαιώσασθαι, ὅτι καὶ αὐτοὶ τὴν ὁμοίαν σώσουσι
πρὸς τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν Ῥωμαίων διάθεσιν.

Μιχαὴλ ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς αὐτοκράτωρ Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἀνδρόνικος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Κωνσταντῖνος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἰωάννης ἐλάχιστος ἀρχιεπίσκοπος Κωνσταντινουπόλεως νέας Ῥώμης.

== Превод на български език ==
(Преводът на български език е изготвен от [[Потребител:Nauka]] въз основа на оригиналния текс, издаден от Безобразов. При създаването на превода е използвана помощта на AI асистент (ChatGPT), който е съдействал с предложения за формулировки, стилистични и съдържателни подобрения. Крайната версия е резултат от съвместна работа между човека и машината. Този превод е публикуван под лиценз [[Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported|CC BY-SA 3.0]], съвместим с правилата на Уикиизточник.)

===Хрисовул на същия&lt;ref&gt;Има се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула&lt;/ref&gt;, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука===

Самото слово на благочестивия император е истински хрисовул, защото вместо златен печат е достатъчна чистата и нелъжлива душа на владетеля. А когато това слово е отправено към мъж най-благороден и най-знатен, доказан във военното дело, най-разумен по ум и най-миролюбив по нрав, тогава то става щастливо и преславно начало, което пребъдва непоклатимо през всички времена и се утвърждава с най-сигурна достоверност.&lt;/br&gt;
А когато към царското и потвърдено слово се прибави и клетва — най-истинна и най-страшна — която утвърждава договореното между двете страни и създава сякаш неразрушима връзка на съгласие, тогава кой би могъл да разкъса такава връзка или да разруши тези чудни и наистина неразривни съединения?
Първата и най-здрава връзка е самото царско слово на споразумението, което черпи силата си от императорското величие и чрез собственото си великолепие предварително показва своята непоколебимост. Втората връзка е клетвата над думите, която призовава Бога за свидетел и придава на съгласието неизменна завършеност. Чудна е тази верига — истински златна редица, спусната сякаш от небесните сводове и свързваща онези, които са съединени чрез съгласието.&lt;/br&gt;
Затова и нашето царство сключи с твоята доблест първия съюз чрез договор и сгоди твоята дъщеря за моя най-обичан син, господаря Константин, император, така че и двамата да бъдат и да се наричат царствени особи и не по-малко чрез взаимна благосклонност да бъдат свързани в царски и договорен съюз.&lt;/br&gt;
Понеже отдавна законите постановяват при такива брачни съюзи — и изобщо при всички брачни съединения — сродяващите се страни взаимно да си предоставят онова, което са договорили помежду си, това и за нас бе признато за достойно за похвала и за изпълнение.&lt;/br&gt;
И ти се съгласяваш да проявяваш към мен подобаваща вярност и благосклонност: не само да не нападаш нашите владения, но и да отблъскваш онези, които ги нападат, и да ги държиш далеч от нашата власт; да бъдеш наш съюзник — понякога откликвайки на нашите призиви, а понякога и сам по собствена воля, заради родството, благородното си намерение и този чуден царски съюз; и освен това да смяташ за свои врагове онези, които са враждебни към нас, като ги лишаваш от своето приятелство и подкрепа, а онези, които са благосклонни към нас, да приемаш като близки и достойни за всякаква благосклонност и съдействие.
И накратко казано — обещаваш да ни бъдеш толкова благосклонен и горещ съюзник, какъвто би бил и в собствените си дела. И това не изричаш само с думи, а го утвърждаваш твърдо чрез клетва пред Бога и светините и го потвърждаваш с най-страшно проклятие.&lt;/br&gt;
Такъв е твоят принос към нашето царство — не само безукорен, но и напълно благороден и достоен за възхищение. А отплатата от наша страна ще бъде също така величествена и царствена, и дори започваща от най-големите почести.&lt;/br&gt;
Дъщерята ти, която ще бъде свързана в брак с моя син, ще бъде за мен най-скъпо дете и ще бъде обичана не по-малко от самия ми син; тя ще бъде удостоена със същите почести като него, ще бъде възпитавана великолепно в императорските дворци, обкръжена от най-блестящи свити и живееща в истинско благополучие.&lt;/br&gt;
Това са най-важните и най-съвършени дарове. А след тях ще изброя и останалите, които се отнасят до теб.
На най-високия сан куропалат ще бъде удостоен един от твоите синове — онзи, когото сам пожелаеш да почете нашето царство. Към това звание ще бъдат прибавени: един проедър, двама магистри, двама вестархи, двама вести, един антипат, четирима патрикии, шестима ипати — всеки с годишна рога от по две литри злато; петнадесет протоспатарии с по една литра; десет спатарокандидати с по тридесет и шест номизми.&lt;/br&gt;
И, казано накратко, моето царство ти дава толкова титли и длъжности заедно със сана куропалат, че общият размер на годишните възнаграждения достига две кентинарии.
И това моето царство не постановява прибързано и едностранно, а след като многократно беседва с изпратените от теб пратеници и дълго разговаря с тях по тези въпроси — като ту говореше, ту слушаше — докато не ги убеди и те не се съгласиха със споразумението. На тях бе поверено всичко под клетва и каквото те обещаха пред нас, това бе прието и потвърдено.&lt;/br&gt;
Такива са условията на договора и на взаимните дарове, както и поименно изброените титли, които моето царство дава на твоите синове и на другите, които сам пожелаеш.
Но твоето собствено най-високо достойнство моето царство не приравнява към тези почести и не го включва сред договорените звания, а го въздига до такава висота, че те удостоява с превъзходната чест на нобелисим и те издига до най-висок ранг.
Това стои извън обичайните договори и над списъка на останалите почести и степени. Колко велико е това достойнство свидетелстват както думите по-горе, така и самият ред на делата при нас. Защото всичко друго е второстепенно спрямо него; само кесарското достойнство стои по-високо от тази царска висота.
И нека приемеш такава чест както от нашето слово и благоволение, така и не по-малко от душата на твоя зет и император, за да започнеш с Божия помощ от велики почести и към още по-големи да пристъпиш.&lt;/br&gt;
И знай още това, най-благородни и най-доблестни мъжо: макар към мнозина от споменатите в договора санове да са определени и обичайни добавки към рогите, моето царство не се ограничава само до този брой, а желае да ти даде и повече, така че всички тези добавки към дарените длъжности да се съберат в сто единици и дори многократно да надминат определеното към самите санове.&lt;/br&gt;
Дотук е онова, което принадлежи на императорската власт и на нашето нелъжливо намерение и разположение. А това, което Бог призоваваме за свидетел в клетвата, нека бъде утвърдено от нашия Господ Иисус Христос — Твореца на небето и земята — и от пречистата Богородица, която Го е родила; нека бъдат свидетели ангелските и божествени сили, първовърховните апостоли и цялото наше благочестиво отечество.&lt;/br&gt;
Нека всичко, дадено и обещано от моето царство в това споразумение — в титли, в заплати, в благоволение, в съюз, в приятелство и в искрени и чисти намерения — остане истинно, ненарушимо и неизменно, и нищо от обещаното от нашето царство да не остане неизпълнено; напротив, всичко да бъде доведено до край, а най-вече онова, което бе уговорено относно твоята дъщеря.
Защото тя ще бъде удостоена с царска чест и неразделно ще живее с моя син и император; заедно с него, с Божия помощ, ще пребивава в дворците и ще управлява Божия избран народ.&lt;/br&gt;
И тъй, имаш потвърждението както на словото, така и на клетвата. И това слово не е просто устно, а писмено, както виждаш — не само в писмена форма и с императорски подписи, но и със златен печат, който така запечатва нашето родство. А също и гласът на клетвата — страшен и свещен — призовава Бога, Неговата безсеменно родила Майка и останалите небесни сили за свидетели, та нищо от тъй здраво свързаното помежду ни да не може да бъде разрушено.

Написано в месец август, индикт 12, година 6572.

А понеже благоволението, което ти проявяваш към моето царство и към ромеите, не бива да се ограничава само до твоя живот, а трябва да премине и към твоите наследници, които да пазят същото намерение и да изпълняват същите обещания и задължения, справедливо е и това да бъде прибавено към настоящия документ, който и ти следва по подобие на грамотата на моето царство да съставиш и изпратиш при нас, като с клетва потвърдиш, че и твоите наследници ще запазят същото отношение към моето царство и към ромеите.

Михаил, в Христа Бога верен император и самодържец на ромеите, Дука.

Андроник, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Константин, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Йоан, смиреният архиепископ на Константинопол — Новия Рим.&lt;ref&gt;Константинополският патриарх Йоан VIII Ксифилин&lt;/ref&gt;

==Бележки==
&lt;references/&gt;

==Източници==
* {{cite book|last=Безобразовъ|first=П|title=Хросовулъ императора Михаил VII Дуки|edition= Византийский временник|volume=6|year=1899|pages=140–143|trans-title=A Chrysobull of Emperor Michael VII Doukas|url=http://www.vremennik.biz/sites/all/files/007_%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2%D1%83%D0%BB%D1%8A%20%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB%D0%B0%20%D0%94%D1%83%D0%BA%D0%B8_0.pdf}}

[[Категория:Исторически документи]]</text>
      <sha1>2dlppbgv76qlkwhfy1s0oq0ksn53vim</sha1>
    </revision>
    <revision>
      <id>18728</id>
      <parentid>18727</parentid>
      <timestamp>2026-06-12T15:01:27Z</timestamp>
      <contributor>
        <username>Nauka</username>
        <id>319</id>
      </contributor>
      <comment>/* Хрисовул на същияИма се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука */</comment>
      <origin>18728</origin>
      <model>wikitext</model>
      <format>text/x-wiki</format>
      <text bytes="31611" sha1="2h2hf0s31w0y93hpqhe8rbv8yxylaro" xml:space="preserve">{{Творба
| заглавие = Хрисовул до Робер от император кир Михаил Дука
| автор = Михаил VII Дука
| бележки = Издадена през 1074 г. Съхранен в Cod. Laurentiano Plut. LYII cod. 40, fol. 217 — 221.
}}
== Текст на средновековен гръцки език ==
(по издание на Безобразовъ 1899, 140 - 143)
=== Χρυσόβουλλον τοῦ αὐτοῦ σταλὲν πρὸς τὸν Ῥόμπερτον παρὰ τοῦ βασιλέως κυροῦ Μιχαὴλ τοῦ Δούκα ===

Χρυσόβουλλος λόγος ἀντικρὺς ὁ τοῦ εὐσεβοῦς βασιλέως λόγος ἐστίν,
ἀρκεῖ γὰρ ἀντὶ χρυσῆς ὕλης ἡ καθαρὰ καὶ ἀδολωτάτη τούτου ψυχή.
εἰ δὲ καὶ πρὸς ἄνδρα γενναιότατόν τε καὶ εὐγενέστατον καὶ τὰ μὲν πολεμικὰ
δοκιμώτατον, τὴν δὲ διάνοιαν συνετώτατον, τὴν δὲ γνώμην εἰρηνικώτατον,
τὴν δὲ ἀρχὴν εὐδαίμονά τε καὶ ὀλβιωτάτην ὁ λόγος γίγνοιτο, πῶς
οὐχὶ οὗτος στερέμνιος τὸν ἅπαντα χρόνον εἴη καὶ ἐν τῷ παγίῳ καθεστήκοι
τῆς ἀκριβοῦς βεβαιώσεως; εἰ δὲ πρὸς τῷ βασιλικῷ καὶ συντετηρημένῳ λόγῳ
καὶ ὅρκος ἐπενεχθείη ἀληθέστατός τε καὶ φρικωδέστατος τὰ συμπεφωνημένα ἑκατέροις τοῖς μέρεσι βεβαιῶν καὶ οἷον ἀρραγεστάτης ἐμποιῶν ἁρμονίας, τίς ἂν τῶν ἁπάντων τὸν τηλικοῦτον δεσμὸν διαλύσειε, μᾶλλον δὲ τὰς
θαυμασίας ταύτας συνδέσεις καὶ τῷ ὄντι δυσλύτους παντάπασι; Δεσμὸς
γὰρ πρῶτος ἀρραγεστάτος ἡ βασίλειος τῆς συμφωνίας φωνὴ ἐντεῦθεν τὸ
ἰσχυρὸν ἔχουσα καὶ διὰ τῆς οἰκείας μεγαλοπρεπείας τοῦ ἀρραγοῦς τὴν ἀπόδειξιν προδεικνύουσα. δεύτερος αὖθις δεσμὸς ὁ ἐπὶ τῶν λόγων ὅρκος τὸν
Θεὸν ἐπιμαρτυρόμενος καὶ τὴν ἐκεῖθεν ἀμετάτρεπτον τελειότητα, θαυμασία
τις ἅλυσις αὕτη καὶ τῷ ὄντι χρυσῆ σειρά, ἄνωθεν καθειμένη ἀπὸ τῶν οὐρανίων ἁψίδων καὶ ἐξαρτῶσα ἑαυτῆς τοὺς συνδεδεμένους τῇ συμφωνίᾳ.

Ἔνθεν τοι καὶ τὸ ἡμέτερον κράτος οἷόν τινα πρῶτον δεσμὸν τὴν ἀπὸ
τοῦ λόγου συνθήκην πεποίηται πρὸς τὴν σὴν γενναιότητα καὶ κηδεύει σοι
τὸ θυγάτριον τῷ ἐμῷ ποθεινοτάτῳ υἱῷ κυρίῳ Κωνσταντίνῳ τῷ βασιλεῖ,
ὡς ἂν ἄμφω βασιλεῖς τε εἶεν καὶ ὀνομάζοιντο καὶ οὐχ ἧττον δι’ εὐνοίας
ἀλλήλοις συνδέοιντο ἢ τῆς βασιλικῆς καὶ συμπεφωνημένης ἑνώσεως. Ἐπεὶ
δὲ καὶ νόμοι παρηκολούθησαν ἄνωθεν ἐπὶ ταῖς τοιαύταις ἐπιγαμίαις, μάλλον δὲ ἐπὶ πάσαις ταῖς γαμηλίοις ἑνώσεσιν ἀντιδιδόναι ἀλλήλοις τοὺς κατὰ
κῆδος συναπτομένους ἅπερ ἂν ἑκάτεροι συμφωνήσαιεν, τοῦτο δὴ καὶ ἡμῖν
ἐπαινετέον τε ἅμα καὶ πρακτέον δεδοκίμασται. Καὶ σὺ μὲν συμφωνεῖς ἐμοὶ
συνεισενεγκεῖν τὴν πρέπουσαν ὑποταγήν τε καὶ εὔνοιαν τὸ μὴ μόνον τῶν
ἡμετέρων μὴ κατατρέχειν, ἀλλὰ καὶ τῶν κατατρεχόντων ταῦτα κατατρέχειν καὶ πόρρω τῆς ἐπικρατείας ἡμῶν ἀποκρούεσθαι καὶ συμμαχεῖν ἡμῖν,
τὰ μὲν προσκαλούμενος παρ’ ἡμῶν, τὰ δὲ οἴκοθεν ἐξορμῶν τῆς δὲ συγγενείας ἕνεκα καὶ τῆς εὐγενοῦς προαιρέσεως καὶ τῆς θαυμασίας ταύτης καὶ
βασιλικῆς ἀρχιστείας, τούτοις προστιθεὶς τὸ τοὺς μὲν ἀπεχθανομένους ἡμῖν
ἐχθροὺς ἀντικρὺς ἡγεῖσθαι καὶ τῆς σῆς ἀπωθεῖσθαι φιλίας καὶ ἀντιλήψεως,
τοὺς δὲ οἰκείως καὶ εὐμενῶς ἔχοντας οἰκειοῦν σεαυτῷ καὶ πάσης ἀξιοῦν
εὐμενείας καὶ συγκροτήσεως, καὶ ἵνα τὸ σύμπαν δηλώσω συνεπτυγμένῳ καὶ
περιεκτικῷ λόγῳ, τοιοῦτον σεαυτὸν ἐπαγγέλλῃ ἡμῖν γενήσεσθαι εὐνουστάτόν τε καὶ θερμότατον σύμμαχον, ὁποῖος αὐτὸς ἐν τοῖς οἰκείοις πράγμασι
γίνοιτο. ἅπερ οὐδὲ ψιλῶς ἐκφωνεῖς, ἀλλὰ τῷ πρὸς Θεὸν καὶ τὰ θεῖα ὅρκῳ
ἐμπεδοῖς καὶ φρικωδεστάτῳ ἀρᾷ βεβαιοῖς.

Τοιαύτη μὲν ἡ σὴ πρὸς τὴν βασιλείαν ἡμῶν προεισφορά οὔτε μεμπτή,
ἀλλὰ καὶ πάντῃ γενναία καὶ θαυμαστή. Ἡ δὲ παρ’ ἡμῶν ἀντίδοσις αὕτη
καὶ σκοπεῖ ὡς μεγαλοπρεπής καὶ βασιλική, καὶ ἀρχομένη γε ἀπὸ τῶν μειζόνων.
ἔσται σοι τὸ συναπτόμενον τῷ υἱῷ μου θυγάτριον σπλάγχνον ἐμοὶ ποθεινότατον
καὶ οὐχ ἧττον τοῦ υἱοῦ ἀγαπώμενον, ταῖς αὐταῖς αὐτῷ εὐφημίαις ἀξιούμενον,
μεγαλοπρεπῶς μὲν ἐν τοῖς βασιλείοις ἀναγόμενον οἴκοις, λαμπροτάταις δὲ
δορυφορίαις καὶ πολυτελεστάταις διαίταις ὡς ἀληθῶς εὐμοιροῦν. Ταῦτα μὲν
τὰ κρείττω καὶ τελειότερα, τὰ δὲ μετὰ ταῦτα καὶ ὅσα δὴ πρὸς σὲ τὴν ἀναφορὰν
ἔχει ἐντεῦθεν ἐν ἀριθμῷ τίθημι. τῷ τοῦ κουροπαλάτου μεγίστῳ καὶ ὑψηλῷ
ἀξιώματι ἕνα τῶν υἱῶν σου ὁποῖον ἂν αὐτὸς βούλοιο τὸ ἡμέτερον τιμᾷ βασίλειον κράτος, προστίθησι τούτῳ προεδράτον ἕν, μαγιστράτα δύο, βεσταρχάτα
δύο, βεστάτα δύο, ἀνθυπατάτον ἕν, πατρικιάτα τέσσαρα, ὑπατάτα ἕξ,
ἀνὰ λίτρας δύο ῥόγας ἔχοντα, πρωτοσπαθαράτα πεντεκαίδεκα ῥόγας
ἔχοντα ἀνὰ λίτραν μίαν, σπαθαροκανδιδάτα δέκα, ἀνὰ λϛ΄ νομίσματα
ῥόγας ἔχοντα, καὶ ἁπλῶς εἰπεῖν τοσαῦτά σοι τὸν ἀριθμὸν ἡ βασιλεία μου
δίδωσιν ἀξιώματα σὺν γε τῷ κουροπαλατικῷ, ὅσα συμπληροῖ ἐνιαύσιον
ῥόγας ποσότητα εἰς δύο κεντηνάρια συναριθμουμένην.

Ταῦτα δὲ οὐ πρώτως οὐδὲ ἀφ’ ἑαυτῆς ἡ βασιλεία μου νομοθετοῦσα ποιεῖται
πρὸς σέ, ἀλλὰ πολλὰ μὲν περὶ τούτων τοῖς πεμφθεῖσί σου πρέσβεσιν ὁμιλήσασα
καὶ πολλάκις πρὸς τούτους περὶ τούτων διαλεξαμένη καὶ τὰ μὲν εἰποῦσα,
τὰ δὲ ἀκούσασα, μέχρις ἂν ἀρεσκομένους αὐτοὺς τῇ συμφωνίᾳ ἐγνώρισε,
οἷς δὴ καὶ τὸ πᾶν ἐνόρκως ἐπιστήσασα καὶ ὅπερ ἂν αὐτοὶ πράξειαν πρὸς
ἡμᾶς ἐπήγγειλε καταδέξεσθαι καὶ προσδέξασθαι.

Τὰ μὲν οὖν τῆς συμφωνίας ταῦτα καὶ ἀντιδόσεως καὶ τὰ κατ’ ὄνομα
ῥηθέντα ἀξιώματα τῶν τε υἱῶν σου καὶ τοῖς ἄλλοις οἷς ἂν αὐτὸς βουληθείς
κατὰ τὸ ἀρέσκον σοι ἡ βασιλεία μου δίδωσι, τὴν δὲ σὴν μεγίστην ὑπεροχὴν
οὐ συναριθμεῖ τούτοις οὐδὲ τοῖς συμφωνουμένοις καταδεσμεῖ, ἀλλ’ ἐπὶ
τοσούτου ὕψους τηρῶν τῇ ὑπερευστάτῃ τιμῇ τοῦ νωβελισσίμου τιμῇ
καὶ εἰς μετέωρον ἀνάγει ὕψος τοῦ ἀξιώματος. Ἔξωθεν τοῦτο τῶν συμφωνιῶν
παρέχου καὶ τοῦ καταλόγου τῶν λοιπῶν τιμῶν ὑπέραιρον καὶ τοῦ ἐξηρημένου βαθμοῦ. Ὁποῖον δὲ τούτου τὸ μέγεθος λόγοι τε ἄνωθεν ᾔδουσι καὶ
ἡ καθ’ ἡμᾶς τῶν πραγμάτων διαγωγὴ δείκνυσι. τἆλλα γὰρ αὐτῷ ξύμπαντα
δεύτερα, τοῦτο δὲ τοῦ βασιλικοῦ ὕψους μόνῳ τῷ καίσαρι διατέμνεται.
καὶ δέξαιο τὴν τοιαύτην τιμὴν ἀπὸ μὲν τῆς ἡμετέρας φωνῆς τε καὶ
προαιρέσεως, οὐδὲν δὲ ἔλαττον καὶ ἀπὸ τῆς τοῦ γαμβροῦ σου καὶ βασιλέως
ψυχῆς, ἵνα δὴ ἀπὸ μεγάλων ἄρχοι τῶν τιμῶν σὺν Θεῷ τούτοις ἐπιβαλλόμενος.

Ἴσθι μέντοι γε, καὶ τοῦτο εὐγενέστατον καὶ γενναιότατον, ὡς πολλοῖς
τῶν ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἀξιωμάτων καὶ τυπικὰ βλάττια πρὸς τῇ ῥόγᾳ
ἀφωρισμένα εἰσίν, ἡ μέντοι γε βασιλεία μου οὐ μέχρι τοῦ ἀριθμοῦ τούτων
τὸν τῶν βλαττίων ἀριθμὸν ἀφορίζεται, ἀλλ’ ἵν’ ἔχῃς τι κἀνταῦθα πλέον
σύμπαντα τὰ βλάττια πρὸς τοῖς διδομένοις μετὰ τῶν ἀξιωμάτων εἰς ἑκατοστὸν συγκεφαλαιοῦται ἀριθμόν, ὡς εἶναι τὰ πολλαπλάσια τούτων ἐκτὸς
τῶν ἀφωρισμένων τοῖς ἀξιώμασιν.

Μέχρι μὲν τούτου τὰ τῆς βασιλικῆς ἀρχῆς καὶ τῆς ἀψευδοῦς γνώμης
καὶ διαθέσεως, ὁπόσα δὲ Θεὸς εἰς ὅρκον καταγόμενος βεβαιοῖ ταῦτα ἴστω
ὁ Κύριος ἡμῶν Ἰησοῦς Χριστός, ὁ ποιητὴς οὐρανοῦ καὶ γῆς καὶ ἡ τεκοῦσα
τοῦτον ὑπεράχραντος Θεοτόκος, ἴστωσαν αἱ ἀγγελικαὶ καὶ θεῖαι δυνάμεις,
οἱ κορυφαῖοι τῶν ἀποστόλων, σύμπασα ἡ εὐσεβὴς ἡμῶν πατρίς ὡς ἅπαντα
τὰ ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἡμῶν παρὰ τῆς βασιλείας μου διδόμενά τε καὶ ἐπαγγελλόμενα ἐν ἀξιώμασι, ἐν ῥόγαις, ἐν εὐνοίαις, ἐν συμμαχίαις, ἐν φιλίαις,
ἐν εἰλικρινεῖς καὶ καθαραῖς διαθέσεσιν ἀψευδῆ καὶ ἀπαράβατα καὶ ἀμετάθετα ἔσται καὶ οὐδὲν ἄπρακτον γενήσεται ὧν ἐπηγγείλατό σοι τὸ κράτος
ἡμῶν, ἀλλὰ πάντα τελειωθήσεται καὶ μάλιστα ὅσα ἐπὶ τῇ θυγατρί σου
συμπεφώνηται. βασιλικῆς γὰρ εὐφημίας ἀξιωθήσεται καὶ τῷ βασιλεῖ καὶ
υἱῷ μου ἀδιασπάστως συμβιώσει καὶ ὁμοῦ τούτῳ σὺν Θεῷ φανεῖ ἐν ταῖς
ἀνακτόροις διατρέπει καὶ τὸν τοῦ Θεοῦ κατευθυνεῖ λαὸν περιούσιον.

Ἔχεις οὖν καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ λόγου καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ ὅρκου βεβαίωσιν,
καὶ ὁ λόγος οὐ ψιλός, ἀλλ’ ἀνάγραπτος ὡς ὁρᾷς καὶ οὐκ ἐν γράμμασι μόνον
οὐδὲ ἐν βασιλικαῖς ὑπογραφαῖς, ἀλλὰ καὶ ἐν σφραγῖδι χρυσῇ τὴν χρυσὴν
οὕτω ἡμῖν ἐπισφραγίζων συγγένειαν, ἀλλὰ καὶ ἡ τοῦ ὅρκου φωνὴ, φοβερὰ
καὶ φρικώδης, τὸν Θεὸν ἐπιμαρτυρομένη καὶ τὴν τοῦτον ἀσπόρως τεκοῦσαν
καὶ τἆλλα, ἵνα μηδὲν διαλυτόν ἡμῖν τῶν ἀκριβῶς συνδεδεμένων γένηται.

Ἐγράφη μηνὶ αὐγούστῳ ἰνδικτιῶνος ιβ΄ ἔτους ςφπβ΄.

Ἐπεὶ δὲ ἡ ἀντιδιδομένη παρὰ σοῦ πρὸς τε τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν
Ῥωμαίων διάθεσιν οὐκ ὀφείλει τῇ σῇ περιορισθῆναι ζωῇ, ἀλλὰ καὶ εἰς τοὺς
κληρονόμους σου διαβιβάσαι τὴν αὐτὴν γνώμην φυλάττειν καὶ τὰς αὐτὰς
πληροῦν ἐπαγγελίας καὶ ὑποσχέσεις, δίκαιόν ἐστι καὶ τοῦτο προσκεῖσθαι τῷ
σῷ ἀντιγράφῳ, ὅπερ μέλλεις κατ’ ἰσότητα τῷ τῆς βασιλείας μου γράμματος ποιῆσαι καὶ ἀποστεῖλαι πρὸς αὐτήν, ὅρκῳ τε τὴν τοιαύτην περὶ τῶν
κληρονόμων σου πλήρωσιν βεβαιώσασθαι, ὅτι καὶ αὐτοὶ τὴν ὁμοίαν σώσουσι
πρὸς τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν Ῥωμαίων διάθεσιν.

Μιχαὴλ ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς αὐτοκράτωρ Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἀνδρόνικος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Κωνσταντῖνος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἰωάννης ἐλάχιστος ἀρχιεπίσκοπος Κωνσταντινουπόλεως νέας Ῥώμης.

== Превод на български език ==
(Преводът на български език е изготвен от [[Потребител:Nauka]] въз основа на оригиналния текс, издаден от Безобразов. При създаването на превода е използвана помощта на AI асистент (ChatGPT), който е съдействал с предложения за формулировки, стилистични и съдържателни подобрения. Крайната версия е резултат от съвместна работа между човека и машината. Този превод е публикуван под лиценз [[Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported|CC BY-SA 3.0]], съвместим с правилата на Уикиизточник.)

===Хрисовул на същия&lt;ref&gt;Има се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула&lt;/ref&gt;, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука===

Самото слово на благочестивия император е истински хрисовул, защото вместо златен печат е достатъчна чистата и нелъжлива душа на владетеля. А когато това слово е отправено към мъж най-благороден и най-знатен, най-изпитан във военното дело, най-разумен по ум, най-миролюбив по нрав и благополучен в своето управление, как би могло то да не остане твърдо и непоколебимо през всички времена и да не почива върху най-сигурната гаранция?&lt;/br&gt;
А когато към царското и потвърдено слово се прибави и клетва — най-истинна и най-страшна — която утвърждава договореното между двете страни и създава сякаш неразрушима връзка на съгласие, тогава кой би могъл да разкъса такава връзка или да разруши тези чудни и наистина неразривни съединения?
Първата и най-здрава връзка е самото царско слово на споразумението, което черпи силата си от императорското величие и чрез собственото си великолепие предварително показва своята непоколебимост. Втората връзка е клетвата над думите, която призовава Бога за свидетел и придава на съгласието неизменна завършеност. Чудна е тази верига — истински златна редица, спусната сякаш от небесните сводове и свързваща онези, които са съединени чрез съгласието.&lt;/br&gt;
Затова и нашето царство сключи с твоята доблест първия съюз чрез договор и сгоди твоята дъщеря за моя най-обичан син, господаря Константин, император, така че и двамата да бъдат и да се наричат царствени особи и не по-малко чрез взаимна благосклонност да бъдат свързани в царски и договорен съюз.&lt;/br&gt;
Понеже отдавна законите постановяват при такива брачни съюзи — и изобщо при всички брачни съединения — сродяващите се страни взаимно да си предоставят онова, което са договорили помежду си, това и за нас бе признато за достойно за похвала и за изпълнение.&lt;/br&gt;
И ти се съгласяваш да проявяваш към мен подобаваща вярност и благосклонност: не само да не нападаш нашите владения, но и да отблъскваш онези, които ги нападат, и да ги държиш далеч от нашата власт; да бъдеш наш съюзник — понякога откликвайки на нашите призиви, а понякога и сам по собствена воля, заради родството, благородното си намерение и този чуден царски съюз; и освен това да смяташ за свои врагове онези, които са враждебни към нас, като ги лишаваш от своето приятелство и подкрепа, а онези, които са благосклонни към нас, да приемаш като близки и достойни за всякаква благосклонност и съдействие.
И накратко казано — обещаваш да ни бъдеш толкова благосклонен и горещ съюзник, какъвто би бил и в собствените си дела. И това не изричаш само с думи, а го утвърждаваш твърдо чрез клетва пред Бога и светините и го потвърждаваш с най-страшно проклятие.&lt;/br&gt;
Такъв е твоят принос към нашето царство — не само безукорен, но и напълно благороден и достоен за възхищение. А отплатата от наша страна ще бъде също така величествена и царствена, и дори започваща от най-големите почести.&lt;/br&gt;
Дъщерята ти, която ще бъде свързана в брак с моя син, ще бъде за мен най-скъпо дете и ще бъде обичана не по-малко от самия ми син; тя ще бъде удостоена със същите почести като него, ще бъде възпитавана великолепно в императорските дворци, обкръжена от най-блестящи свити и живееща в истинско благополучие.&lt;/br&gt;
Това са най-важните и най-съвършени дарове. А след тях ще изброя и останалите, които се отнасят до теб.
На най-високия сан куропалат ще бъде удостоен един от твоите синове — онзи, когото сам пожелаеш да почете нашето царство. Към това звание ще бъдат прибавени: един проедър, двама магистри, двама вестархи, двама вести, един антипат, четирима патрикии, шестима ипати — всеки с годишна рога от по две литри злато; петнадесет протоспатарии с по една литра; десет спатарокандидати с по тридесет и шест номизми.&lt;/br&gt;
И, казано накратко, моето царство ти дава толкова титли и длъжности заедно със сана куропалат, че общият размер на годишните възнаграждения достига две кентинарии.
И това моето царство не постановява прибързано и едностранно, а след като многократно беседва с изпратените от теб пратеници и дълго разговаря с тях по тези въпроси — като ту говореше, ту слушаше — докато не ги убеди и те не се съгласиха със споразумението. На тях бе поверено всичко под клетва и каквото те обещаха пред нас, това бе прието и потвърдено.&lt;/br&gt;
Такива са условията на договора и на взаимните дарове, както и поименно изброените титли, които моето царство дава на твоите синове и на другите, които сам пожелаеш.
Но твоето собствено най-високо достойнство моето царство не приравнява към тези почести и не го включва сред договорените звания, а го въздига до такава висота, че те удостоява с превъзходната чест на нобелисим и те издига до най-висок ранг.
Това стои извън обичайните договори и над списъка на останалите почести и степени. Колко велико е това достойнство свидетелстват както думите по-горе, така и самият ред на делата при нас. Защото всичко друго е второстепенно спрямо него; само кесарското достойнство стои по-високо от тази царска висота.
И нека приемеш такава чест както от нашето слово и благоволение, така и не по-малко от душата на твоя зет и император, за да започнеш с Божия помощ от велики почести и към още по-големи да пристъпиш.&lt;/br&gt;
И знай още това, най-благородни и най-доблестни мъжо: макар към мнозина от споменатите в договора санове да са определени и обичайни добавки към рогите, моето царство не се ограничава само до този брой, а желае да ти даде и повече, така че всички тези добавки към дарените длъжности да се съберат в сто единици и дори многократно да надминат определеното към самите санове.&lt;/br&gt;
Дотук е онова, което принадлежи на императорската власт и на нашето нелъжливо намерение и разположение. А това, което Бог призоваваме за свидетел в клетвата, нека бъде утвърдено от нашия Господ Иисус Христос — Твореца на небето и земята — и от пречистата Богородица, която Го е родила; нека бъдат свидетели ангелските и божествени сили, първовърховните апостоли и цялото наше благочестиво отечество.&lt;/br&gt;
Нека всичко, дадено и обещано от моето царство в това споразумение — в титли, в заплати, в благоволение, в съюз, в приятелство и в искрени и чисти намерения — остане истинно, ненарушимо и неизменно, и нищо от обещаното от нашето царство да не остане неизпълнено; напротив, всичко да бъде доведено до край, а най-вече онова, което бе уговорено относно твоята дъщеря.
Защото тя ще бъде удостоена с царска чест и неразделно ще живее с моя син и император; заедно с него, с Божия помощ, ще пребивава в дворците и ще управлява Божия избран народ.&lt;/br&gt;
И тъй, имаш потвърждението както на словото, така и на клетвата. И това слово не е просто устно, а писмено, както виждаш — не само в писмена форма и с императорски подписи, но и със златен печат, който така запечатва нашето родство. А също и гласът на клетвата — страшен и свещен — призовава Бога, Неговата безсеменно родила Майка и останалите небесни сили за свидетели, та нищо от тъй здраво свързаното помежду ни да не може да бъде разрушено.

Написано в месец август, индикт 12, година 6572.

А понеже благоволението, което ти проявяваш към моето царство и към ромеите, не бива да се ограничава само до твоя живот, а трябва да премине и към твоите наследници, които да пазят същото намерение и да изпълняват същите обещания и задължения, справедливо е и това да бъде прибавено към настоящия документ, който и ти следва по подобие на грамотата на моето царство да съставиш и изпратиш при нас, като с клетва потвърдиш, че и твоите наследници ще запазят същото отношение към моето царство и към ромеите.

Михаил, в Христа Бога верен император и самодържец на ромеите, Дука.

Андроник, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Константин, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Йоан, смиреният архиепископ на Константинопол — Новия Рим.&lt;ref&gt;Константинополският патриарх Йоан VIII Ксифилин&lt;/ref&gt;

==Бележки==
&lt;references/&gt;

==Източници==
* {{cite book|last=Безобразовъ|first=П|title=Хросовулъ императора Михаил VII Дуки|edition= Византийский временник|volume=6|year=1899|pages=140–143|trans-title=A Chrysobull of Emperor Michael VII Doukas|url=http://www.vremennik.biz/sites/all/files/007_%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2%D1%83%D0%BB%D1%8A%20%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB%D0%B0%20%D0%94%D1%83%D0%BA%D0%B8_0.pdf}}

[[Категория:Исторически документи]]</text>
      <sha1>2h2hf0s31w0y93hpqhe8rbv8yxylaro</sha1>
    </revision>
    <revision>
      <id>18729</id>
      <parentid>18728</parentid>
      <timestamp>2026-06-12T15:31:02Z</timestamp>
      <contributor>
        <username>Nauka</username>
        <id>319</id>
      </contributor>
      <comment>/* Хрисовул на същияИма се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука */</comment>
      <origin>18729</origin>
      <model>wikitext</model>
      <format>text/x-wiki</format>
      <text bytes="31682" sha1="o82lc4yk2c34cpfbg2fss9efwnufbys" xml:space="preserve">{{Творба
| заглавие = Хрисовул до Робер от император кир Михаил Дука
| автор = Михаил VII Дука
| бележки = Издадена през 1074 г. Съхранен в Cod. Laurentiano Plut. LYII cod. 40, fol. 217 — 221.
}}
== Текст на средновековен гръцки език ==
(по издание на Безобразовъ 1899, 140 - 143)
=== Χρυσόβουλλον τοῦ αὐτοῦ σταλὲν πρὸς τὸν Ῥόμπερτον παρὰ τοῦ βασιλέως κυροῦ Μιχαὴλ τοῦ Δούκα ===

Χρυσόβουλλος λόγος ἀντικρὺς ὁ τοῦ εὐσεβοῦς βασιλέως λόγος ἐστίν,
ἀρκεῖ γὰρ ἀντὶ χρυσῆς ὕλης ἡ καθαρὰ καὶ ἀδολωτάτη τούτου ψυχή.
εἰ δὲ καὶ πρὸς ἄνδρα γενναιότατόν τε καὶ εὐγενέστατον καὶ τὰ μὲν πολεμικὰ
δοκιμώτατον, τὴν δὲ διάνοιαν συνετώτατον, τὴν δὲ γνώμην εἰρηνικώτατον,
τὴν δὲ ἀρχὴν εὐδαίμονά τε καὶ ὀλβιωτάτην ὁ λόγος γίγνοιτο, πῶς
οὐχὶ οὗτος στερέμνιος τὸν ἅπαντα χρόνον εἴη καὶ ἐν τῷ παγίῳ καθεστήκοι
τῆς ἀκριβοῦς βεβαιώσεως; εἰ δὲ πρὸς τῷ βασιλικῷ καὶ συντετηρημένῳ λόγῳ
καὶ ὅρκος ἐπενεχθείη ἀληθέστατός τε καὶ φρικωδέστατος τὰ συμπεφωνημένα ἑκατέροις τοῖς μέρεσι βεβαιῶν καὶ οἷον ἀρραγεστάτης ἐμποιῶν ἁρμονίας, τίς ἂν τῶν ἁπάντων τὸν τηλικοῦτον δεσμὸν διαλύσειε, μᾶλλον δὲ τὰς
θαυμασίας ταύτας συνδέσεις καὶ τῷ ὄντι δυσλύτους παντάπασι; Δεσμὸς
γὰρ πρῶτος ἀρραγεστάτος ἡ βασίλειος τῆς συμφωνίας φωνὴ ἐντεῦθεν τὸ
ἰσχυρὸν ἔχουσα καὶ διὰ τῆς οἰκείας μεγαλοπρεπείας τοῦ ἀρραγοῦς τὴν ἀπόδειξιν προδεικνύουσα. δεύτερος αὖθις δεσμὸς ὁ ἐπὶ τῶν λόγων ὅρκος τὸν
Θεὸν ἐπιμαρτυρόμενος καὶ τὴν ἐκεῖθεν ἀμετάτρεπτον τελειότητα, θαυμασία
τις ἅλυσις αὕτη καὶ τῷ ὄντι χρυσῆ σειρά, ἄνωθεν καθειμένη ἀπὸ τῶν οὐρανίων ἁψίδων καὶ ἐξαρτῶσα ἑαυτῆς τοὺς συνδεδεμένους τῇ συμφωνίᾳ.

Ἔνθεν τοι καὶ τὸ ἡμέτερον κράτος οἷόν τινα πρῶτον δεσμὸν τὴν ἀπὸ
τοῦ λόγου συνθήκην πεποίηται πρὸς τὴν σὴν γενναιότητα καὶ κηδεύει σοι
τὸ θυγάτριον τῷ ἐμῷ ποθεινοτάτῳ υἱῷ κυρίῳ Κωνσταντίνῳ τῷ βασιλεῖ,
ὡς ἂν ἄμφω βασιλεῖς τε εἶεν καὶ ὀνομάζοιντο καὶ οὐχ ἧττον δι’ εὐνοίας
ἀλλήλοις συνδέοιντο ἢ τῆς βασιλικῆς καὶ συμπεφωνημένης ἑνώσεως. Ἐπεὶ
δὲ καὶ νόμοι παρηκολούθησαν ἄνωθεν ἐπὶ ταῖς τοιαύταις ἐπιγαμίαις, μάλλον δὲ ἐπὶ πάσαις ταῖς γαμηλίοις ἑνώσεσιν ἀντιδιδόναι ἀλλήλοις τοὺς κατὰ
κῆδος συναπτομένους ἅπερ ἂν ἑκάτεροι συμφωνήσαιεν, τοῦτο δὴ καὶ ἡμῖν
ἐπαινετέον τε ἅμα καὶ πρακτέον δεδοκίμασται. Καὶ σὺ μὲν συμφωνεῖς ἐμοὶ
συνεισενεγκεῖν τὴν πρέπουσαν ὑποταγήν τε καὶ εὔνοιαν τὸ μὴ μόνον τῶν
ἡμετέρων μὴ κατατρέχειν, ἀλλὰ καὶ τῶν κατατρεχόντων ταῦτα κατατρέχειν καὶ πόρρω τῆς ἐπικρατείας ἡμῶν ἀποκρούεσθαι καὶ συμμαχεῖν ἡμῖν,
τὰ μὲν προσκαλούμενος παρ’ ἡμῶν, τὰ δὲ οἴκοθεν ἐξορμῶν τῆς δὲ συγγενείας ἕνεκα καὶ τῆς εὐγενοῦς προαιρέσεως καὶ τῆς θαυμασίας ταύτης καὶ
βασιλικῆς ἀρχιστείας, τούτοις προστιθεὶς τὸ τοὺς μὲν ἀπεχθανομένους ἡμῖν
ἐχθροὺς ἀντικρὺς ἡγεῖσθαι καὶ τῆς σῆς ἀπωθεῖσθαι φιλίας καὶ ἀντιλήψεως,
τοὺς δὲ οἰκείως καὶ εὐμενῶς ἔχοντας οἰκειοῦν σεαυτῷ καὶ πάσης ἀξιοῦν
εὐμενείας καὶ συγκροτήσεως, καὶ ἵνα τὸ σύμπαν δηλώσω συνεπτυγμένῳ καὶ
περιεκτικῷ λόγῳ, τοιοῦτον σεαυτὸν ἐπαγγέλλῃ ἡμῖν γενήσεσθαι εὐνουστάτόν τε καὶ θερμότατον σύμμαχον, ὁποῖος αὐτὸς ἐν τοῖς οἰκείοις πράγμασι
γίνοιτο. ἅπερ οὐδὲ ψιλῶς ἐκφωνεῖς, ἀλλὰ τῷ πρὸς Θεὸν καὶ τὰ θεῖα ὅρκῳ
ἐμπεδοῖς καὶ φρικωδεστάτῳ ἀρᾷ βεβαιοῖς.

Τοιαύτη μὲν ἡ σὴ πρὸς τὴν βασιλείαν ἡμῶν προεισφορά οὔτε μεμπτή,
ἀλλὰ καὶ πάντῃ γενναία καὶ θαυμαστή. Ἡ δὲ παρ’ ἡμῶν ἀντίδοσις αὕτη
καὶ σκοπεῖ ὡς μεγαλοπρεπής καὶ βασιλική, καὶ ἀρχομένη γε ἀπὸ τῶν μειζόνων.
ἔσται σοι τὸ συναπτόμενον τῷ υἱῷ μου θυγάτριον σπλάγχνον ἐμοὶ ποθεινότατον
καὶ οὐχ ἧττον τοῦ υἱοῦ ἀγαπώμενον, ταῖς αὐταῖς αὐτῷ εὐφημίαις ἀξιούμενον,
μεγαλοπρεπῶς μὲν ἐν τοῖς βασιλείοις ἀναγόμενον οἴκοις, λαμπροτάταις δὲ
δορυφορίαις καὶ πολυτελεστάταις διαίταις ὡς ἀληθῶς εὐμοιροῦν. Ταῦτα μὲν
τὰ κρείττω καὶ τελειότερα, τὰ δὲ μετὰ ταῦτα καὶ ὅσα δὴ πρὸς σὲ τὴν ἀναφορὰν
ἔχει ἐντεῦθεν ἐν ἀριθμῷ τίθημι. τῷ τοῦ κουροπαλάτου μεγίστῳ καὶ ὑψηλῷ
ἀξιώματι ἕνα τῶν υἱῶν σου ὁποῖον ἂν αὐτὸς βούλοιο τὸ ἡμέτερον τιμᾷ βασίλειον κράτος, προστίθησι τούτῳ προεδράτον ἕν, μαγιστράτα δύο, βεσταρχάτα
δύο, βεστάτα δύο, ἀνθυπατάτον ἕν, πατρικιάτα τέσσαρα, ὑπατάτα ἕξ,
ἀνὰ λίτρας δύο ῥόγας ἔχοντα, πρωτοσπαθαράτα πεντεκαίδεκα ῥόγας
ἔχοντα ἀνὰ λίτραν μίαν, σπαθαροκανδιδάτα δέκα, ἀνὰ λϛ΄ νομίσματα
ῥόγας ἔχοντα, καὶ ἁπλῶς εἰπεῖν τοσαῦτά σοι τὸν ἀριθμὸν ἡ βασιλεία μου
δίδωσιν ἀξιώματα σὺν γε τῷ κουροπαλατικῷ, ὅσα συμπληροῖ ἐνιαύσιον
ῥόγας ποσότητα εἰς δύο κεντηνάρια συναριθμουμένην.

Ταῦτα δὲ οὐ πρώτως οὐδὲ ἀφ’ ἑαυτῆς ἡ βασιλεία μου νομοθετοῦσα ποιεῖται
πρὸς σέ, ἀλλὰ πολλὰ μὲν περὶ τούτων τοῖς πεμφθεῖσί σου πρέσβεσιν ὁμιλήσασα
καὶ πολλάκις πρὸς τούτους περὶ τούτων διαλεξαμένη καὶ τὰ μὲν εἰποῦσα,
τὰ δὲ ἀκούσασα, μέχρις ἂν ἀρεσκομένους αὐτοὺς τῇ συμφωνίᾳ ἐγνώρισε,
οἷς δὴ καὶ τὸ πᾶν ἐνόρκως ἐπιστήσασα καὶ ὅπερ ἂν αὐτοὶ πράξειαν πρὸς
ἡμᾶς ἐπήγγειλε καταδέξεσθαι καὶ προσδέξασθαι.

Τὰ μὲν οὖν τῆς συμφωνίας ταῦτα καὶ ἀντιδόσεως καὶ τὰ κατ’ ὄνομα
ῥηθέντα ἀξιώματα τῶν τε υἱῶν σου καὶ τοῖς ἄλλοις οἷς ἂν αὐτὸς βουληθείς
κατὰ τὸ ἀρέσκον σοι ἡ βασιλεία μου δίδωσι, τὴν δὲ σὴν μεγίστην ὑπεροχὴν
οὐ συναριθμεῖ τούτοις οὐδὲ τοῖς συμφωνουμένοις καταδεσμεῖ, ἀλλ’ ἐπὶ
τοσούτου ὕψους τηρῶν τῇ ὑπερευστάτῃ τιμῇ τοῦ νωβελισσίμου τιμῇ
καὶ εἰς μετέωρον ἀνάγει ὕψος τοῦ ἀξιώματος. Ἔξωθεν τοῦτο τῶν συμφωνιῶν
παρέχου καὶ τοῦ καταλόγου τῶν λοιπῶν τιμῶν ὑπέραιρον καὶ τοῦ ἐξηρημένου βαθμοῦ. Ὁποῖον δὲ τούτου τὸ μέγεθος λόγοι τε ἄνωθεν ᾔδουσι καὶ
ἡ καθ’ ἡμᾶς τῶν πραγμάτων διαγωγὴ δείκνυσι. τἆλλα γὰρ αὐτῷ ξύμπαντα
δεύτερα, τοῦτο δὲ τοῦ βασιλικοῦ ὕψους μόνῳ τῷ καίσαρι διατέμνεται.
καὶ δέξαιο τὴν τοιαύτην τιμὴν ἀπὸ μὲν τῆς ἡμετέρας φωνῆς τε καὶ
προαιρέσεως, οὐδὲν δὲ ἔλαττον καὶ ἀπὸ τῆς τοῦ γαμβροῦ σου καὶ βασιλέως
ψυχῆς, ἵνα δὴ ἀπὸ μεγάλων ἄρχοι τῶν τιμῶν σὺν Θεῷ τούτοις ἐπιβαλλόμενος.

Ἴσθι μέντοι γε, καὶ τοῦτο εὐγενέστατον καὶ γενναιότατον, ὡς πολλοῖς
τῶν ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἀξιωμάτων καὶ τυπικὰ βλάττια πρὸς τῇ ῥόγᾳ
ἀφωρισμένα εἰσίν, ἡ μέντοι γε βασιλεία μου οὐ μέχρι τοῦ ἀριθμοῦ τούτων
τὸν τῶν βλαττίων ἀριθμὸν ἀφορίζεται, ἀλλ’ ἵν’ ἔχῃς τι κἀνταῦθα πλέον
σύμπαντα τὰ βλάττια πρὸς τοῖς διδομένοις μετὰ τῶν ἀξιωμάτων εἰς ἑκατοστὸν συγκεφαλαιοῦται ἀριθμόν, ὡς εἶναι τὰ πολλαπλάσια τούτων ἐκτὸς
τῶν ἀφωρισμένων τοῖς ἀξιώμασιν.

Μέχρι μὲν τούτου τὰ τῆς βασιλικῆς ἀρχῆς καὶ τῆς ἀψευδοῦς γνώμης
καὶ διαθέσεως, ὁπόσα δὲ Θεὸς εἰς ὅρκον καταγόμενος βεβαιοῖ ταῦτα ἴστω
ὁ Κύριος ἡμῶν Ἰησοῦς Χριστός, ὁ ποιητὴς οὐρανοῦ καὶ γῆς καὶ ἡ τεκοῦσα
τοῦτον ὑπεράχραντος Θεοτόκος, ἴστωσαν αἱ ἀγγελικαὶ καὶ θεῖαι δυνάμεις,
οἱ κορυφαῖοι τῶν ἀποστόλων, σύμπασα ἡ εὐσεβὴς ἡμῶν πατρίς ὡς ἅπαντα
τὰ ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἡμῶν παρὰ τῆς βασιλείας μου διδόμενά τε καὶ ἐπαγγελλόμενα ἐν ἀξιώμασι, ἐν ῥόγαις, ἐν εὐνοίαις, ἐν συμμαχίαις, ἐν φιλίαις,
ἐν εἰλικρινεῖς καὶ καθαραῖς διαθέσεσιν ἀψευδῆ καὶ ἀπαράβατα καὶ ἀμετάθετα ἔσται καὶ οὐδὲν ἄπρακτον γενήσεται ὧν ἐπηγγείλατό σοι τὸ κράτος
ἡμῶν, ἀλλὰ πάντα τελειωθήσεται καὶ μάλιστα ὅσα ἐπὶ τῇ θυγατρί σου
συμπεφώνηται. βασιλικῆς γὰρ εὐφημίας ἀξιωθήσεται καὶ τῷ βασιλεῖ καὶ
υἱῷ μου ἀδιασπάστως συμβιώσει καὶ ὁμοῦ τούτῳ σὺν Θεῷ φανεῖ ἐν ταῖς
ἀνακτόροις διατρέπει καὶ τὸν τοῦ Θεοῦ κατευθυνεῖ λαὸν περιούσιον.

Ἔχεις οὖν καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ λόγου καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ ὅρκου βεβαίωσιν,
καὶ ὁ λόγος οὐ ψιλός, ἀλλ’ ἀνάγραπτος ὡς ὁρᾷς καὶ οὐκ ἐν γράμμασι μόνον
οὐδὲ ἐν βασιλικαῖς ὑπογραφαῖς, ἀλλὰ καὶ ἐν σφραγῖδι χρυσῇ τὴν χρυσὴν
οὕτω ἡμῖν ἐπισφραγίζων συγγένειαν, ἀλλὰ καὶ ἡ τοῦ ὅρκου φωνὴ, φοβερὰ
καὶ φρικώδης, τὸν Θεὸν ἐπιμαρτυρομένη καὶ τὴν τοῦτον ἀσπόρως τεκοῦσαν
καὶ τἆλλα, ἵνα μηδὲν διαλυτόν ἡμῖν τῶν ἀκριβῶς συνδεδεμένων γένηται.

Ἐγράφη μηνὶ αὐγούστῳ ἰνδικτιῶνος ιβ΄ ἔτους ςφπβ΄.

Ἐπεὶ δὲ ἡ ἀντιδιδομένη παρὰ σοῦ πρὸς τε τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν
Ῥωμαίων διάθεσιν οὐκ ὀφείλει τῇ σῇ περιορισθῆναι ζωῇ, ἀλλὰ καὶ εἰς τοὺς
κληρονόμους σου διαβιβάσαι τὴν αὐτὴν γνώμην φυλάττειν καὶ τὰς αὐτὰς
πληροῦν ἐπαγγελίας καὶ ὑποσχέσεις, δίκαιόν ἐστι καὶ τοῦτο προσκεῖσθαι τῷ
σῷ ἀντιγράφῳ, ὅπερ μέλλεις κατ’ ἰσότητα τῷ τῆς βασιλείας μου γράμματος ποιῆσαι καὶ ἀποστεῖλαι πρὸς αὐτήν, ὅρκῳ τε τὴν τοιαύτην περὶ τῶν
κληρονόμων σου πλήρωσιν βεβαιώσασθαι, ὅτι καὶ αὐτοὶ τὴν ὁμοίαν σώσουσι
πρὸς τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν Ῥωμαίων διάθεσιν.

Μιχαὴλ ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς αὐτοκράτωρ Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἀνδρόνικος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Κωνσταντῖνος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἰωάννης ἐλάχιστος ἀρχιεπίσκοπος Κωνσταντινουπόλεως νέας Ῥώμης.

== Превод на български език ==
(Преводът на български език е изготвен от [[Потребител:Nauka]] въз основа на оригиналния текс, издаден от Безобразов. При създаването на превода е използвана помощта на AI асистент (ChatGPT), който е съдействал с предложения за формулировки, стилистични и съдържателни подобрения. Крайната версия е резултат от съвместна работа между човека и машината. Този превод е публикуван под лиценз [[Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported|CC BY-SA 3.0]], съвместим с правилата на Уикиизточник.)

===Хрисовул на същия&lt;ref&gt;Има се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула&lt;/ref&gt;, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука===

Самото слово на благочестивия император е истински хрисовул, защото вместо златен печат е достатъчна чистата и нелъжлива душа на владетеля. А когато това слово е отправено към мъж най-благороден и най-знатен, най-изпитан във военното дело, най-разумен по ум, най-миролюбив по нрав и благополучен в своето управление, как би могло то да не остане твърдо и непоколебимо през всички времена и да не почива върху най-сигурната гаранция?&lt;/br&gt;
А когато към царското и потвърдено слово се прибави и клетва — най-истинна и най-страшна — която утвърждава договореното между двете страни и създава сякаш най-неразрушима хармония, тогава кой би могъл да разкъса толкова здрава връзка или, по-точно, тези чудни и наистина неразривни съединения?
Първата и най-здрава връзка е царският проглас на съглашението, който черпи силата си именно от това и чрез собственото си величие предварително показва доказателството за своята неразрушимост. Втората връзка е клетвата над думите, която призовава Бога за свидетелкоято призовава Бога за свидетел и онова неизменно съвършенство, което произтича оттам. Чудна е тази верига — истински златна редица, спусната сякаш от небесните сводове и свързваща онези, които са съединени чрез съгласието.&lt;/br&gt;
Затова и нашето царство сключи с твоята доблест първия съюз чрез договор и сгоди твоята дъщеря за моя най-обичан син, господаря Константин, император, така че и двамата да бъдат и да се наричат царствени особи и не по-малко чрез взаимна благосклонност да бъдат свързани в царски и договорен съюз.&lt;/br&gt;
Понеже отдавна законите постановяват при такива брачни съюзи — и изобщо при всички брачни съединения — сродяващите се страни взаимно да си предоставят онова, което са договорили помежду си, това и за нас бе признато за достойно за похвала и за изпълнение.&lt;/br&gt;
И ти се съгласяваш да проявяваш към мен подобаваща вярност и благосклонност: не само да не нападаш нашите владения, но и да отблъскваш онези, които ги нападат, и да ги държиш далеч от нашата власт; да бъдеш наш съюзник — понякога откликвайки на нашите призиви, а понякога и сам по собствена воля, заради родството, благородното си намерение и този чуден царски съюз; и освен това да смяташ за свои врагове онези, които са враждебни към нас, като ги лишаваш от своето приятелство и подкрепа, а онези, които са благосклонни към нас, да приемаш като близки и достойни за всякаква благосклонност и съдействие.
И накратко казано — обещаваш да ни бъдеш толкова благосклонен и горещ съюзник, какъвто би бил и в собствените си дела. И това не изричаш само с думи, а го утвърждаваш твърдо чрез клетва пред Бога и светините и го потвърждаваш с най-страшно проклятие.&lt;/br&gt;
Такъв е твоят принос към нашето царство — не само безукорен, но и напълно благороден и достоен за възхищение. А отплатата от наша страна ще бъде също така величествена и царствена, и дори започваща от най-големите почести.&lt;/br&gt;
Дъщерята ти, която ще бъде свързана в брак с моя син, ще бъде за мен най-скъпо дете и ще бъде обичана не по-малко от самия ми син; тя ще бъде удостоена със същите почести като него, ще бъде възпитавана великолепно в императорските дворци, обкръжена от най-блестящи свити и живееща в истинско благополучие.&lt;/br&gt;
Това са най-важните и най-съвършени дарове. А след тях ще изброя и останалите, които се отнасят до теб.
На най-високия сан куропалат ще бъде удостоен един от твоите синове — онзи, когото сам пожелаеш да почете нашето царство. Към това звание ще бъдат прибавени: един проедър, двама магистри, двама вестархи, двама вести, един антипат, четирима патрикии, шестима ипати — всеки с годишна рога от по две литри злато; петнадесет протоспатарии с по една литра; десет спатарокандидати с по тридесет и шест номизми.&lt;/br&gt;
И, казано накратко, моето царство ти дава толкова титли и длъжности заедно със сана куропалат, че общият размер на годишните възнаграждения достига две кентинарии.
И това моето царство не постановява прибързано и едностранно, а след като многократно беседва с изпратените от теб пратеници и дълго разговаря с тях по тези въпроси — като ту говореше, ту слушаше — докато не ги убеди и те не се съгласиха със споразумението. На тях бе поверено всичко под клетва и каквото те обещаха пред нас, това бе прието и потвърдено.&lt;/br&gt;
Такива са условията на договора и на взаимните дарове, както и поименно изброените титли, които моето царство дава на твоите синове и на другите, които сам пожелаеш.
Но твоето собствено най-високо достойнство моето царство не приравнява към тези почести и не го включва сред договорените звания, а го въздига до такава висота, че те удостоява с превъзходната чест на нобелисим и те издига до най-висок ранг.
Това стои извън обичайните договори и над списъка на останалите почести и степени. Колко велико е това достойнство свидетелстват както думите по-горе, така и самият ред на делата при нас. Защото всичко друго е второстепенно спрямо него; само кесарското достойнство стои по-високо от тази царска висота.
И нека приемеш такава чест както от нашето слово и благоволение, така и не по-малко от душата на твоя зет и император, за да започнеш с Божия помощ от велики почести и към още по-големи да пристъпиш.&lt;/br&gt;
И знай още това, най-благородни и най-доблестни мъжо: макар към мнозина от споменатите в договора санове да са определени и обичайни добавки към рогите, моето царство не се ограничава само до този брой, а желае да ти даде и повече, така че всички тези добавки към дарените длъжности да се съберат в сто единици и дори многократно да надминат определеното към самите санове.&lt;/br&gt;
Дотук е онова, което принадлежи на императорската власт и на нашето нелъжливо намерение и разположение. А това, което Бог призоваваме за свидетел в клетвата, нека бъде утвърдено от нашия Господ Иисус Христос — Твореца на небето и земята — и от пречистата Богородица, която Го е родила; нека бъдат свидетели ангелските и божествени сили, първовърховните апостоли и цялото наше благочестиво отечество.&lt;/br&gt;
Нека всичко, дадено и обещано от моето царство в това споразумение — в титли, в заплати, в благоволение, в съюз, в приятелство и в искрени и чисти намерения — остане истинно, ненарушимо и неизменно, и нищо от обещаното от нашето царство да не остане неизпълнено; напротив, всичко да бъде доведено до край, а най-вече онова, което бе уговорено относно твоята дъщеря.
Защото тя ще бъде удостоена с царска чест и неразделно ще живее с моя син и император; заедно с него, с Божия помощ, ще пребивава в дворците и ще управлява Божия избран народ.&lt;/br&gt;
И тъй, имаш потвърждението както на словото, така и на клетвата. И това слово не е просто устно, а писмено, както виждаш — не само в писмена форма и с императорски подписи, но и със златен печат, който така запечатва нашето родство. А също и гласът на клетвата — страшен и свещен — призовава Бога, Неговата безсеменно родила Майка и останалите небесни сили за свидетели, та нищо от тъй здраво свързаното помежду ни да не може да бъде разрушено.

Написано в месец август, индикт 12, година 6572.

А понеже благоволението, което ти проявяваш към моето царство и към ромеите, не бива да се ограничава само до твоя живот, а трябва да премине и към твоите наследници, които да пазят същото намерение и да изпълняват същите обещания и задължения, справедливо е и това да бъде прибавено към настоящия документ, който и ти следва по подобие на грамотата на моето царство да съставиш и изпратиш при нас, като с клетва потвърдиш, че и твоите наследници ще запазят същото отношение към моето царство и към ромеите.

Михаил, в Христа Бога верен император и самодържец на ромеите, Дука.

Андроник, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Константин, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Йоан, смиреният архиепископ на Константинопол — Новия Рим.&lt;ref&gt;Константинополският патриарх Йоан VIII Ксифилин&lt;/ref&gt;

==Бележки==
&lt;references/&gt;

==Източници==
* {{cite book|last=Безобразовъ|first=П|title=Хросовулъ императора Михаил VII Дуки|edition= Византийский временник|volume=6|year=1899|pages=140–143|trans-title=A Chrysobull of Emperor Michael VII Doukas|url=http://www.vremennik.biz/sites/all/files/007_%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2%D1%83%D0%BB%D1%8A%20%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB%D0%B0%20%D0%94%D1%83%D0%BA%D0%B8_0.pdf}}

[[Категория:Исторически документи]]</text>
      <sha1>o82lc4yk2c34cpfbg2fss9efwnufbys</sha1>
    </revision>
    <revision>
      <id>18730</id>
      <parentid>18729</parentid>
      <timestamp>2026-06-12T15:35:33Z</timestamp>
      <contributor>
        <username>Nauka</username>
        <id>319</id>
      </contributor>
      <comment>/* Хрисовул на същияИма се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука */</comment>
      <origin>18730</origin>
      <model>wikitext</model>
      <format>text/x-wiki</format>
      <text bytes="31622" sha1="3cy02b8f0ks2ydr1lzz317074k5ir92" xml:space="preserve">{{Творба
| заглавие = Хрисовул до Робер от император кир Михаил Дука
| автор = Михаил VII Дука
| бележки = Издадена през 1074 г. Съхранен в Cod. Laurentiano Plut. LYII cod. 40, fol. 217 — 221.
}}
== Текст на средновековен гръцки език ==
(по издание на Безобразовъ 1899, 140 - 143)
=== Χρυσόβουλλον τοῦ αὐτοῦ σταλὲν πρὸς τὸν Ῥόμπερτον παρὰ τοῦ βασιλέως κυροῦ Μιχαὴλ τοῦ Δούκα ===

Χρυσόβουλλος λόγος ἀντικρὺς ὁ τοῦ εὐσεβοῦς βασιλέως λόγος ἐστίν,
ἀρκεῖ γὰρ ἀντὶ χρυσῆς ὕλης ἡ καθαρὰ καὶ ἀδολωτάτη τούτου ψυχή.
εἰ δὲ καὶ πρὸς ἄνδρα γενναιότατόν τε καὶ εὐγενέστατον καὶ τὰ μὲν πολεμικὰ
δοκιμώτατον, τὴν δὲ διάνοιαν συνετώτατον, τὴν δὲ γνώμην εἰρηνικώτατον,
τὴν δὲ ἀρχὴν εὐδαίμονά τε καὶ ὀλβιωτάτην ὁ λόγος γίγνοιτο, πῶς
οὐχὶ οὗτος στερέμνιος τὸν ἅπαντα χρόνον εἴη καὶ ἐν τῷ παγίῳ καθεστήκοι
τῆς ἀκριβοῦς βεβαιώσεως; εἰ δὲ πρὸς τῷ βασιλικῷ καὶ συντετηρημένῳ λόγῳ
καὶ ὅρκος ἐπενεχθείη ἀληθέστατός τε καὶ φρικωδέστατος τὰ συμπεφωνημένα ἑκατέροις τοῖς μέρεσι βεβαιῶν καὶ οἷον ἀρραγεστάτης ἐμποιῶν ἁρμονίας, τίς ἂν τῶν ἁπάντων τὸν τηλικοῦτον δεσμὸν διαλύσειε, μᾶλλον δὲ τὰς
θαυμασίας ταύτας συνδέσεις καὶ τῷ ὄντι δυσλύτους παντάπασι; Δεσμὸς
γὰρ πρῶτος ἀρραγεστάτος ἡ βασίλειος τῆς συμφωνίας φωνὴ ἐντεῦθεν τὸ
ἰσχυρὸν ἔχουσα καὶ διὰ τῆς οἰκείας μεγαλοπρεπείας τοῦ ἀρραγοῦς τὴν ἀπόδειξιν προδεικνύουσα. δεύτερος αὖθις δεσμὸς ὁ ἐπὶ τῶν λόγων ὅρκος τὸν
Θεὸν ἐπιμαρτυρόμενος καὶ τὴν ἐκεῖθεν ἀμετάτρεπτον τελειότητα, θαυμασία
τις ἅλυσις αὕτη καὶ τῷ ὄντι χρυσῆ σειρά, ἄνωθεν καθειμένη ἀπὸ τῶν οὐρανίων ἁψίδων καὶ ἐξαρτῶσα ἑαυτῆς τοὺς συνδεδεμένους τῇ συμφωνίᾳ.

Ἔνθεν τοι καὶ τὸ ἡμέτερον κράτος οἷόν τινα πρῶτον δεσμὸν τὴν ἀπὸ
τοῦ λόγου συνθήκην πεποίηται πρὸς τὴν σὴν γενναιότητα καὶ κηδεύει σοι
τὸ θυγάτριον τῷ ἐμῷ ποθεινοτάτῳ υἱῷ κυρίῳ Κωνσταντίνῳ τῷ βασιλεῖ,
ὡς ἂν ἄμφω βασιλεῖς τε εἶεν καὶ ὀνομάζοιντο καὶ οὐχ ἧττον δι’ εὐνοίας
ἀλλήλοις συνδέοιντο ἢ τῆς βασιλικῆς καὶ συμπεφωνημένης ἑνώσεως. Ἐπεὶ
δὲ καὶ νόμοι παρηκολούθησαν ἄνωθεν ἐπὶ ταῖς τοιαύταις ἐπιγαμίαις, μάλλον δὲ ἐπὶ πάσαις ταῖς γαμηλίοις ἑνώσεσιν ἀντιδιδόναι ἀλλήλοις τοὺς κατὰ
κῆδος συναπτομένους ἅπερ ἂν ἑκάτεροι συμφωνήσαιεν, τοῦτο δὴ καὶ ἡμῖν
ἐπαινετέον τε ἅμα καὶ πρακτέον δεδοκίμασται. Καὶ σὺ μὲν συμφωνεῖς ἐμοὶ
συνεισενεγκεῖν τὴν πρέπουσαν ὑποταγήν τε καὶ εὔνοιαν τὸ μὴ μόνον τῶν
ἡμετέρων μὴ κατατρέχειν, ἀλλὰ καὶ τῶν κατατρεχόντων ταῦτα κατατρέχειν καὶ πόρρω τῆς ἐπικρατείας ἡμῶν ἀποκρούεσθαι καὶ συμμαχεῖν ἡμῖν,
τὰ μὲν προσκαλούμενος παρ’ ἡμῶν, τὰ δὲ οἴκοθεν ἐξορμῶν τῆς δὲ συγγενείας ἕνεκα καὶ τῆς εὐγενοῦς προαιρέσεως καὶ τῆς θαυμασίας ταύτης καὶ
βασιλικῆς ἀρχιστείας, τούτοις προστιθεὶς τὸ τοὺς μὲν ἀπεχθανομένους ἡμῖν
ἐχθροὺς ἀντικρὺς ἡγεῖσθαι καὶ τῆς σῆς ἀπωθεῖσθαι φιλίας καὶ ἀντιλήψεως,
τοὺς δὲ οἰκείως καὶ εὐμενῶς ἔχοντας οἰκειοῦν σεαυτῷ καὶ πάσης ἀξιοῦν
εὐμενείας καὶ συγκροτήσεως, καὶ ἵνα τὸ σύμπαν δηλώσω συνεπτυγμένῳ καὶ
περιεκτικῷ λόγῳ, τοιοῦτον σεαυτὸν ἐπαγγέλλῃ ἡμῖν γενήσεσθαι εὐνουστάτόν τε καὶ θερμότατον σύμμαχον, ὁποῖος αὐτὸς ἐν τοῖς οἰκείοις πράγμασι
γίνοιτο. ἅπερ οὐδὲ ψιλῶς ἐκφωνεῖς, ἀλλὰ τῷ πρὸς Θεὸν καὶ τὰ θεῖα ὅρκῳ
ἐμπεδοῖς καὶ φρικωδεστάτῳ ἀρᾷ βεβαιοῖς.

Τοιαύτη μὲν ἡ σὴ πρὸς τὴν βασιλείαν ἡμῶν προεισφορά οὔτε μεμπτή,
ἀλλὰ καὶ πάντῃ γενναία καὶ θαυμαστή. Ἡ δὲ παρ’ ἡμῶν ἀντίδοσις αὕτη
καὶ σκοπεῖ ὡς μεγαλοπρεπής καὶ βασιλική, καὶ ἀρχομένη γε ἀπὸ τῶν μειζόνων.
ἔσται σοι τὸ συναπτόμενον τῷ υἱῷ μου θυγάτριον σπλάγχνον ἐμοὶ ποθεινότατον
καὶ οὐχ ἧττον τοῦ υἱοῦ ἀγαπώμενον, ταῖς αὐταῖς αὐτῷ εὐφημίαις ἀξιούμενον,
μεγαλοπρεπῶς μὲν ἐν τοῖς βασιλείοις ἀναγόμενον οἴκοις, λαμπροτάταις δὲ
δορυφορίαις καὶ πολυτελεστάταις διαίταις ὡς ἀληθῶς εὐμοιροῦν. Ταῦτα μὲν
τὰ κρείττω καὶ τελειότερα, τὰ δὲ μετὰ ταῦτα καὶ ὅσα δὴ πρὸς σὲ τὴν ἀναφορὰν
ἔχει ἐντεῦθεν ἐν ἀριθμῷ τίθημι. τῷ τοῦ κουροπαλάτου μεγίστῳ καὶ ὑψηλῷ
ἀξιώματι ἕνα τῶν υἱῶν σου ὁποῖον ἂν αὐτὸς βούλοιο τὸ ἡμέτερον τιμᾷ βασίλειον κράτος, προστίθησι τούτῳ προεδράτον ἕν, μαγιστράτα δύο, βεσταρχάτα
δύο, βεστάτα δύο, ἀνθυπατάτον ἕν, πατρικιάτα τέσσαρα, ὑπατάτα ἕξ,
ἀνὰ λίτρας δύο ῥόγας ἔχοντα, πρωτοσπαθαράτα πεντεκαίδεκα ῥόγας
ἔχοντα ἀνὰ λίτραν μίαν, σπαθαροκανδιδάτα δέκα, ἀνὰ λϛ΄ νομίσματα
ῥόγας ἔχοντα, καὶ ἁπλῶς εἰπεῖν τοσαῦτά σοι τὸν ἀριθμὸν ἡ βασιλεία μου
δίδωσιν ἀξιώματα σὺν γε τῷ κουροπαλατικῷ, ὅσα συμπληροῖ ἐνιαύσιον
ῥόγας ποσότητα εἰς δύο κεντηνάρια συναριθμουμένην.

Ταῦτα δὲ οὐ πρώτως οὐδὲ ἀφ’ ἑαυτῆς ἡ βασιλεία μου νομοθετοῦσα ποιεῖται
πρὸς σέ, ἀλλὰ πολλὰ μὲν περὶ τούτων τοῖς πεμφθεῖσί σου πρέσβεσιν ὁμιλήσασα
καὶ πολλάκις πρὸς τούτους περὶ τούτων διαλεξαμένη καὶ τὰ μὲν εἰποῦσα,
τὰ δὲ ἀκούσασα, μέχρις ἂν ἀρεσκομένους αὐτοὺς τῇ συμφωνίᾳ ἐγνώρισε,
οἷς δὴ καὶ τὸ πᾶν ἐνόρκως ἐπιστήσασα καὶ ὅπερ ἂν αὐτοὶ πράξειαν πρὸς
ἡμᾶς ἐπήγγειλε καταδέξεσθαι καὶ προσδέξασθαι.

Τὰ μὲν οὖν τῆς συμφωνίας ταῦτα καὶ ἀντιδόσεως καὶ τὰ κατ’ ὄνομα
ῥηθέντα ἀξιώματα τῶν τε υἱῶν σου καὶ τοῖς ἄλλοις οἷς ἂν αὐτὸς βουληθείς
κατὰ τὸ ἀρέσκον σοι ἡ βασιλεία μου δίδωσι, τὴν δὲ σὴν μεγίστην ὑπεροχὴν
οὐ συναριθμεῖ τούτοις οὐδὲ τοῖς συμφωνουμένοις καταδεσμεῖ, ἀλλ’ ἐπὶ
τοσούτου ὕψους τηρῶν τῇ ὑπερευστάτῃ τιμῇ τοῦ νωβελισσίμου τιμῇ
καὶ εἰς μετέωρον ἀνάγει ὕψος τοῦ ἀξιώματος. Ἔξωθεν τοῦτο τῶν συμφωνιῶν
παρέχου καὶ τοῦ καταλόγου τῶν λοιπῶν τιμῶν ὑπέραιρον καὶ τοῦ ἐξηρημένου βαθμοῦ. Ὁποῖον δὲ τούτου τὸ μέγεθος λόγοι τε ἄνωθεν ᾔδουσι καὶ
ἡ καθ’ ἡμᾶς τῶν πραγμάτων διαγωγὴ δείκνυσι. τἆλλα γὰρ αὐτῷ ξύμπαντα
δεύτερα, τοῦτο δὲ τοῦ βασιλικοῦ ὕψους μόνῳ τῷ καίσαρι διατέμνεται.
καὶ δέξαιο τὴν τοιαύτην τιμὴν ἀπὸ μὲν τῆς ἡμετέρας φωνῆς τε καὶ
προαιρέσεως, οὐδὲν δὲ ἔλαττον καὶ ἀπὸ τῆς τοῦ γαμβροῦ σου καὶ βασιλέως
ψυχῆς, ἵνα δὴ ἀπὸ μεγάλων ἄρχοι τῶν τιμῶν σὺν Θεῷ τούτοις ἐπιβαλλόμενος.

Ἴσθι μέντοι γε, καὶ τοῦτο εὐγενέστατον καὶ γενναιότατον, ὡς πολλοῖς
τῶν ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἀξιωμάτων καὶ τυπικὰ βλάττια πρὸς τῇ ῥόγᾳ
ἀφωρισμένα εἰσίν, ἡ μέντοι γε βασιλεία μου οὐ μέχρι τοῦ ἀριθμοῦ τούτων
τὸν τῶν βλαττίων ἀριθμὸν ἀφορίζεται, ἀλλ’ ἵν’ ἔχῃς τι κἀνταῦθα πλέον
σύμπαντα τὰ βλάττια πρὸς τοῖς διδομένοις μετὰ τῶν ἀξιωμάτων εἰς ἑκατοστὸν συγκεφαλαιοῦται ἀριθμόν, ὡς εἶναι τὰ πολλαπλάσια τούτων ἐκτὸς
τῶν ἀφωρισμένων τοῖς ἀξιώμασιν.

Μέχρι μὲν τούτου τὰ τῆς βασιλικῆς ἀρχῆς καὶ τῆς ἀψευδοῦς γνώμης
καὶ διαθέσεως, ὁπόσα δὲ Θεὸς εἰς ὅρκον καταγόμενος βεβαιοῖ ταῦτα ἴστω
ὁ Κύριος ἡμῶν Ἰησοῦς Χριστός, ὁ ποιητὴς οὐρανοῦ καὶ γῆς καὶ ἡ τεκοῦσα
τοῦτον ὑπεράχραντος Θεοτόκος, ἴστωσαν αἱ ἀγγελικαὶ καὶ θεῖαι δυνάμεις,
οἱ κορυφαῖοι τῶν ἀποστόλων, σύμπασα ἡ εὐσεβὴς ἡμῶν πατρίς ὡς ἅπαντα
τὰ ἐν τῇ συμφωνίᾳ ἡμῶν παρὰ τῆς βασιλείας μου διδόμενά τε καὶ ἐπαγγελλόμενα ἐν ἀξιώμασι, ἐν ῥόγαις, ἐν εὐνοίαις, ἐν συμμαχίαις, ἐν φιλίαις,
ἐν εἰλικρινεῖς καὶ καθαραῖς διαθέσεσιν ἀψευδῆ καὶ ἀπαράβατα καὶ ἀμετάθετα ἔσται καὶ οὐδὲν ἄπρακτον γενήσεται ὧν ἐπηγγείλατό σοι τὸ κράτος
ἡμῶν, ἀλλὰ πάντα τελειωθήσεται καὶ μάλιστα ὅσα ἐπὶ τῇ θυγατρί σου
συμπεφώνηται. βασιλικῆς γὰρ εὐφημίας ἀξιωθήσεται καὶ τῷ βασιλεῖ καὶ
υἱῷ μου ἀδιασπάστως συμβιώσει καὶ ὁμοῦ τούτῳ σὺν Θεῷ φανεῖ ἐν ταῖς
ἀνακτόροις διατρέπει καὶ τὸν τοῦ Θεοῦ κατευθυνεῖ λαὸν περιούσιον.

Ἔχεις οὖν καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ λόγου καὶ τὴν ἀπὸ τοῦ ὅρκου βεβαίωσιν,
καὶ ὁ λόγος οὐ ψιλός, ἀλλ’ ἀνάγραπτος ὡς ὁρᾷς καὶ οὐκ ἐν γράμμασι μόνον
οὐδὲ ἐν βασιλικαῖς ὑπογραφαῖς, ἀλλὰ καὶ ἐν σφραγῖδι χρυσῇ τὴν χρυσὴν
οὕτω ἡμῖν ἐπισφραγίζων συγγένειαν, ἀλλὰ καὶ ἡ τοῦ ὅρκου φωνὴ, φοβερὰ
καὶ φρικώδης, τὸν Θεὸν ἐπιμαρτυρομένη καὶ τὴν τοῦτον ἀσπόρως τεκοῦσαν
καὶ τἆλλα, ἵνα μηδὲν διαλυτόν ἡμῖν τῶν ἀκριβῶς συνδεδεμένων γένηται.

Ἐγράφη μηνὶ αὐγούστῳ ἰνδικτιῶνος ιβ΄ ἔτους ςφπβ΄.

Ἐπεὶ δὲ ἡ ἀντιδιδομένη παρὰ σοῦ πρὸς τε τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν
Ῥωμαίων διάθεσιν οὐκ ὀφείλει τῇ σῇ περιορισθῆναι ζωῇ, ἀλλὰ καὶ εἰς τοὺς
κληρονόμους σου διαβιβάσαι τὴν αὐτὴν γνώμην φυλάττειν καὶ τὰς αὐτὰς
πληροῦν ἐπαγγελίας καὶ ὑποσχέσεις, δίκαιόν ἐστι καὶ τοῦτο προσκεῖσθαι τῷ
σῷ ἀντιγράφῳ, ὅπερ μέλλεις κατ’ ἰσότητα τῷ τῆς βασιλείας μου γράμματος ποιῆσαι καὶ ἀποστεῖλαι πρὸς αὐτήν, ὅρκῳ τε τὴν τοιαύτην περὶ τῶν
κληρονόμων σου πλήρωσιν βεβαιώσασθαι, ὅτι καὶ αὐτοὶ τὴν ὁμοίαν σώσουσι
πρὸς τὴν βασιλείαν μου καὶ τὴν Ῥωμαίων διάθεσιν.

Μιχαὴλ ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς αὐτοκράτωρ Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἀνδρόνικος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Κωνσταντῖνος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς Ῥωμαίων ὁ Δούκας.

Ἰωάννης ἐλάχιστος ἀρχιεπίσκοπος Κωνσταντινουπόλεως νέας Ῥώμης.

== Превод на български език ==
(Преводът на български език е изготвен от [[Потребител:Nauka]] въз основа на оригиналния текс, издаден от Безобразов. При създаването на превода е използвана помощта на AI асистент (ChatGPT), който е съдействал с предложения за формулировки, стилистични и съдържателни подобрения. Крайната версия е резултат от съвместна работа между човека и машината. Този превод е публикуван под лиценз [[Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 Unported|CC BY-SA 3.0]], съвместим с правилата на Уикиизточник.)

===Хрисовул на същия&lt;ref&gt;Има се предвид Михаил Псел, на когото традиционно е приписвано авторството на текста на хрисовула&lt;/ref&gt;, изпратен до Роберт от император кир Михаил Дука===

Самото слово на благочестивия император е истински хрисовул, защото вместо златен печат е достатъчна чистата и нелъжлива душа на владетеля. А когато това слово е отправено към мъж най-благороден и най-знатен, най-изпитан във военното дело, най-разумен по ум, най-миролюбив по нрав и благополучен в своето управление, как би могло то да не остане твърдо и непоколебимо през всички времена и да не почива върху най-сигурната гаранция?&lt;/br&gt;
А когато към царското и потвърдено слово се прибави и клетва — най-истинна и най-страшна — която утвърждава договореното между двете страни и създава сякаш най-неразрушима хармония, тогава кой би могъл да разкъса толкова здрава връзка или, по-точно, тези чудни и наистина неразривни съединения?
Първата и най-здрава връзка е царският проглас на съглашението, който черпи силата си именно от това и чрез собственото си величие предварително показва доказателството за своята неразрушимост. Втората връзка е клетвата над думите, която призовава Бога за свидетел и онова неизменно съвършенство, което произтича оттам. Чудна е тази верига — истински златна редица, спусната сякаш от небесните сводове и свързваща онези, които са съединени чрез съгласието.&lt;/br&gt;
Затова и нашето царство сключи с твоята доблест първия съюз чрез договор и сгоди твоята дъщеря за моя най-обичан син, господаря Константин, император, така че и двамата да бъдат и да се наричат царствени особи и не по-малко чрез взаимна благосклонност да бъдат свързани в царски и договорен съюз.&lt;/br&gt;
Понеже отдавна законите постановяват при такива брачни съюзи — и изобщо при всички брачни съединения — сродяващите се страни взаимно да си предоставят онова, което са договорили помежду си, това и за нас бе признато за достойно за похвала и за изпълнение.&lt;/br&gt;
И ти се съгласяваш да проявяваш към мен подобаваща вярност и благосклонност: не само да не нападаш нашите владения, но и да отблъскваш онези, които ги нападат, и да ги държиш далеч от нашата власт; да бъдеш наш съюзник — понякога откликвайки на нашите призиви, а понякога и сам по собствена воля, заради родството, благородното си намерение и този чуден царски съюз; и освен това да смяташ за свои врагове онези, които са враждебни към нас, като ги лишаваш от своето приятелство и подкрепа, а онези, които са благосклонни към нас, да приемаш като близки и достойни за всякаква благосклонност и съдействие.
И накратко казано — обещаваш да ни бъдеш толкова благосклонен и горещ съюзник, какъвто би бил и в собствените си дела. И това не изричаш само с думи, а го утвърждаваш твърдо чрез клетва пред Бога и светините и го потвърждаваш с най-страшно проклятие.&lt;/br&gt;
Такъв е твоят принос към нашето царство — не само безукорен, но и напълно благороден и достоен за възхищение. А отплатата от наша страна ще бъде също така величествена и царствена, и дори започваща от най-големите почести.&lt;/br&gt;
Дъщерята ти, която ще бъде свързана в брак с моя син, ще бъде за мен най-скъпо дете и ще бъде обичана не по-малко от самия ми син; тя ще бъде удостоена със същите почести като него, ще бъде възпитавана великолепно в императорските дворци, обкръжена от най-блестящи свити и живееща в истинско благополучие.&lt;/br&gt;
Това са най-важните и най-съвършени дарове. А след тях ще изброя и останалите, които се отнасят до теб.
На най-високия сан куропалат ще бъде удостоен един от твоите синове — онзи, когото сам пожелаеш да почете нашето царство. Към това звание ще бъдат прибавени: един проедър, двама магистри, двама вестархи, двама вести, един антипат, четирима патрикии, шестима ипати — всеки с годишна рога от по две литри злато; петнадесет протоспатарии с по една литра; десет спатарокандидати с по тридесет и шест номизми.&lt;/br&gt;
И, казано накратко, моето царство ти дава толкова титли и длъжности заедно със сана куропалат, че общият размер на годишните възнаграждения достига две кентинарии.
И това моето царство не постановява прибързано и едностранно, а след като многократно беседва с изпратените от теб пратеници и дълго разговаря с тях по тези въпроси — като ту говореше, ту слушаше — докато не ги убеди и те не се съгласиха със споразумението. На тях бе поверено всичко под клетва и каквото те обещаха пред нас, това бе прието и потвърдено.&lt;/br&gt;
Такива са условията на договора и на взаимните дарове, както и поименно изброените титли, които моето царство дава на твоите синове и на другите, които сам пожелаеш.
Но твоето собствено най-високо достойнство моето царство не приравнява към тези почести и не го включва сред договорените звания, а го въздига до такава висота, че те удостоява с превъзходната чест на нобелисим и те издига до най-висок ранг.
Това стои извън обичайните договори и над списъка на останалите почести и степени. Колко велико е това достойнство свидетелстват както думите по-горе, така и самият ред на делата при нас. Защото всичко друго е второстепенно спрямо него; само кесарското достойнство стои по-високо от тази царска висота.
И нека приемеш такава чест както от нашето слово и благоволение, така и не по-малко от душата на твоя зет и император, за да започнеш с Божия помощ от велики почести и към още по-големи да пристъпиш.&lt;/br&gt;
И знай още това, най-благородни и най-доблестни мъжо: макар към мнозина от споменатите в договора санове да са определени и обичайни добавки към рогите, моето царство не се ограничава само до този брой, а желае да ти даде и повече, така че всички тези добавки към дарените длъжности да се съберат в сто единици и дори многократно да надминат определеното към самите санове.&lt;/br&gt;
Дотук е онова, което принадлежи на императорската власт и на нашето нелъжливо намерение и разположение. А това, което Бог призоваваме за свидетел в клетвата, нека бъде утвърдено от нашия Господ Иисус Христос — Твореца на небето и земята — и от пречистата Богородица, която Го е родила; нека бъдат свидетели ангелските и божествени сили, първовърховните апостоли и цялото наше благочестиво отечество.&lt;/br&gt;
Нека всичко, дадено и обещано от моето царство в това споразумение — в титли, в заплати, в благоволение, в съюз, в приятелство и в искрени и чисти намерения — остане истинно, ненарушимо и неизменно, и нищо от обещаното от нашето царство да не остане неизпълнено; напротив, всичко да бъде доведено до край, а най-вече онова, което бе уговорено относно твоята дъщеря.
Защото тя ще бъде удостоена с царска чест и неразделно ще живее с моя син и император; заедно с него, с Божия помощ, ще пребивава в дворците и ще управлява Божия избран народ.&lt;/br&gt;
И тъй, имаш потвърждението както на словото, така и на клетвата. И това слово не е просто устно, а писмено, както виждаш — не само в писмена форма и с императорски подписи, но и със златен печат, който така запечатва нашето родство. А също и гласът на клетвата — страшен и свещен — призовава Бога, Неговата безсеменно родила Майка и останалите небесни сили за свидетели, та нищо от тъй здраво свързаното помежду ни да не може да бъде разрушено.

Написано в месец август, индикт 12, година 6572.

А понеже благоволението, което ти проявяваш към моето царство и към ромеите, не бива да се ограничава само до твоя живот, а трябва да премине и към твоите наследници, които да пазят същото намерение и да изпълняват същите обещания и задължения, справедливо е и това да бъде прибавено към настоящия документ, който и ти следва по подобие на грамотата на моето царство да съставиш и изпратиш при нас, като с клетва потвърдиш, че и твоите наследници ще запазят същото отношение към моето царство и към ромеите.

Михаил, в Христа Бога верен император и самодържец на ромеите, Дука.

Андроник, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Константин, в Христа Бога верен император на ромеите, Дука.

Йоан, смиреният архиепископ на Константинопол — Новия Рим.&lt;ref&gt;Константинополският патриарх Йоан VIII Ксифилин&lt;/ref&gt;

==Бележки==
&lt;references/&gt;

==Източници==
* {{cite book|last=Безобразовъ|first=П|title=Хросовулъ императора Михаил VII Дуки|edition= Византийский временник|volume=6|year=1899|pages=140–143|trans-title=A Chrysobull of Emperor Michael VII Doukas|url=http://www.vremennik.biz/sites/all/files/007_%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%B2%D1%83%D0%BB%D1%8A%20%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB%D0%B0%20%D0%94%D1%83%D0%BA%D0%B8_0.pdf}}

[[Категория:Исторически документи]]</text>
      <sha1>3cy02b8f0ks2ydr1lzz317074k5ir92</sha1>
    </revision>
  </page>
</mediawiki>