Печенеги
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Печенегите или печенезите (на арабски: Расаnāk, на гръцки: Πατζιναικος, на унгарски: Besenyő, на латински: Расinасае) са съюз на тюркоезични номадски или полуномадски племена от Централна Азия.
Съдържание |
[редактиране] Произход и ранна история
Мюсюлманските автори наричат печенегите ал-баджанак (Ал-Масуди), ал-буджанак (Ибн Хаукал) или ал-бедженек (Махмуд Кашгари) и по правило свързват произхода им с Яфет – най-малкият син на Ной. Във византийските извори сведения за печенегите (πατζηνακιτας) се дават предимно в произведението на Константин Багренородни „За управлението на империята“. В него се споменава и древното им име, носено до преселението в Южноруските степи – кангари. Този етноним, под формата "кенгерес", се среща и в Орхонските надписи. В поемата ,,Шахнаме” се споменава, че столицата на Туран е ,,цветущият Канг”. В китайските извори пък се споменава владението Кангюй, което в първите векове от новата ера било силно и могъщо, а в средата на 5 век било подчинено от ефталитите. Страната Кангюй (Канг) се е намирала в степите между река Иртиш и Аралско море.
В „Мартиролога“ на Мар Григора се казва още, че в 542 година персийският шах Хозрой I Ануширван предприел поход на север и на границата между Армения и Грузия воювал с народа кангарайе/хангарайе.
[редактиране] Печенегите в Причерноморието
През 9 век под натиска на своите заклети врагове узите част от печенегите преминават Волга и навлизат в приазовските и причерноморски и степи, където воюват с маджарите. Част от останалите в Средна Азия печенеги са подчинени от гузите, а други под името канглъ се заселват край Хорезм, където приемат исляма.
В Приазовието печенегите първоначално са съюзници на хазарите в борбата им с маджарите, а през втората половина на ІХ век - на Византия в борбата й с руси, маджари, хазари, българи. През 80-те години на ІХ век печенегите изтласкват маджарите на запад, между реките Днепър и Днестър (в областа Ателкуз). През 895 година в съюз с българския цар Симеон I печенегите нападат и опустошават маджарските поселища в Ателкуз, в резултат на което маджарите преминават Карпатите и се установяват в Панония.
Според сведенията на Константин Багренородни през 10 век земите на печенегите се простират на запад до река Сирет в днешна Румъния или до Карпатите. Печенежката земя, според него, се дели на осем теми, т.е. племена: Цур (Куарцицур), Кулпей (Сирукалпеи), Талмат (Вороталмат), Цопон (Вулацопон), Гила (Хавуксингила), Харавои, Хопон (Гиазихопон) и Иртим (Иавдиертим). В средата на Х век първите четири племена обитават земите на запад от Днепър, а вторите - на изток от Днепър. [1] През 11 век се говори за 13 печенежки племена.
През Х и ХІ век печенегите често водят войни с Киевска Рус. През 968 година обсаждат Киев, а през 972 година убиват завръщащия се от поход в България киевски княз Святослав І. През 1036 година печенегите отново достигат Киев, но са разбити и по-големият дял от тях се оттегля на Балканите.
В началото на ХІ век католическият мисионер Бруно характеризира печенегите като "най-жестоките и упорити от всички езичници". [2] Според арабски източници, в началото на ХІ век сред една част от печенегите се разпространява исляма.
През ХІ век печенегите са изтласкани от куманите към Унгария и на Балканите.
[редактиране] Печенегите на Балканите
[редактиране] Печенежки нападения и заселвания на юг от Дунав
Като византийски съюзници през Х век печенегите се включват в коалиции срещу България. През 917 година византийска флота пристига в устието на Дунав, за да прехвърли печенегите на левия бряг на реката, но печенегите се отказват[3]. През ХІ век печенегите се установяват във Влашката низина. Оттам и от Бесарабия те предприемат редица походи на юг - вече срещу Византия и намиращите се под византийска власт български земи. Изворите съобщават за българо-печенежки преговори по времето на цар Иван Владислав (1015-1018) и за подготвяно печенежко нападение във владените от византийците земи в Източна България[4]. През 1032 година печенегите нахлуват в Северна България и разоряват земите между Дунав и Стара планина, а през 1034 - достигат до Солун. Опустошителни печенежки нападения са извършени и през следващите години. В "Българския апокрифен летопис" от ХІ-ХІІ век се казва: "И след това пак излязоха някакви насилници и измамници, наречени печенеги, неверни и беззаконници"[5].
Към средата на ХІ век е засвидетелстано първото заселване на печенези на юг от Дунав. Според Скилица-Кедрин като византийски съюзник печенежкият предводител Кеген се заселва край Дунав заедно с 20 000 души. В 1048 година, след като преминава Дунав е разбит и пленен хан Тирах, чиито печенеги са заселени край Средец, Ниш и в Овче поле. По-късно тези печенеги се разбунтуват, разбиват византийците и преминават в земите на север от Стара планина, в тема Паристрион, като години наред контролират района. През следващите години изворите отбелязват още заселвания на "скити", сред които освен печенези след 1064 година се включват и узи, а по-късно - и кумани. Някои историци говорят за смесено крайдунавско население през ХІ-ХІІ век, състоящо от българи, печенези, кумани и други.
През 1087 година печенеги, унгарци и кумани преминават Дунав и достигат до Източна Тракия. През 1090-1091 година в съюз със селджукските турци печенегите организират мащабно нападение срещу Византия. В 1091 г. в решителна битка при Левунион, подпомогнат от кумани, византийският император Алексий I Комнин им нанася съкрушително поражение. Оцелелите печенеги са заселени в Мъглен, Беломорска Македония (дн. Гърция), където образуват специален византийски военен отряд. През 1094 година куманите нанасят още едно поражение на печенегите.
През 1121 година киевският княз Владимир Мономах прогонва печенезите и сродното им племе берендеи от териториите контролирани от него. През есента на 1122 година печенегите нахлуват в земите на юг от Дунава, настаняват се в Северна България и опустошават големи райони от Тракия. През пролетта на 1123 година византийският император Йоан ІІ Комнин разбива печенегите при Боруй, с което печенегите са отстранени като политически фактор в историята на Балканите. Оцелелите печенеги са заселени в българските земи като войнишко население.
След заселването им на Балканите и в Унгария печенегите са асимилирани от местното население. Според Йордан Иванов печенезите оставят следи при формирането на шопите. Той свързва наименованието на шопите с печенежкото племе цопон. [6]. Константин Иречек вижда прилики между антропологическия тип на част от шопите около Витоша и печенегите[7].
[редактиране] Топоними с печенежки произход
- Печеневце, село край Лесковъц, Сърбия
- Стар Бешенов, село в Банат, Румъния
- Батановци (според Й. Иванов), град в Пернишка област
- Беренде, село в община Драгоман
- Беренде, село в община Земен
[редактиране] Език
Според Махмуд Кашгари, който познава тюрксите езици от ХІ век, печенежкият език е сроден на киргизкия, кипчашкия (куманския) и огузкия език. Ана Комнина твърди че печенегите (наричани от нея "скити") говорят същия език като куманите.
Обикновено печенежкият език се причислява към огузката група на тюркските езици.
[редактиране] Бележки
- ↑ Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, гл.37
- ↑ Гумилев, Лев. Древняя Русь и Великая степь, Москва 1989, с. 285
- ↑ Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018), София 1927, с. 376, 379
- ↑ пак там, с.726-727
- ↑ Стара българска литература. Апокрифи, редактор и съставител Донка Петканова,София 1982, с. 299
- ↑ Иванов, Йордан. Северна Македония. Исторически издирвания. София 1906, с. 42-43
- ↑ Иречек, Константин. Пътувания по България, София 1974, с. 63, 146
[редактиране] Външни връзки
Константин Багренородни. За управлението на империята, гл.37- Васил Златарски. Нашествието на печенези, маджари и узи (из История на българската държава през средните векове. Том. II. България под византийско владичество (1018—1187)

