Лесичово

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Табела за ремонт

Тази статия се нуждае от подобрение.

Необходимо е: форматиране, енциклопедизиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции.

Лесичово е село в Южна България. То е административен център на община Лесичово, Област Пазарджик.

Лесичово
Герб на Лесичово Карта на България, мястото на Лесичово е отбелязано
Данни *
Област: Пазарджик
Община: Лесичово
Население: 916
Надм. височина: 294 м
Пощ. код: 4463
Тел. код: 03517
МПС код: РА (Пз)
Кмет
Иван Стоев
промяна на тази таблица


Съдържание

[редактиране] География

Община Лесичово е разположена в Северозападната част на Пазарджишка област. На север и на изток граничи с община Панагюрище, на юг с община Септември, на югоизток с община Пазарджик, а на запад с община Ихтиман. Общата площ, която заема община Лесичово, е 21, 9 кв.км.
Общината се състои от 7 села - с. Лесичово, с. Калугерово, с. Церово, с. Динката, с. Боримечково, с. Памидово и с. Щърково.
Административен център на общината е с. Лесичово. Територията на община Лесичово обхваща на север и запад части от Ихтиманска и Същинска Средна гора, а на юг и югоизток-северните разклонения на Горнотракийската низина.
Главната водна артерия, протичаща през територията на община Лесичово, е река Тополница. На 15км. северозападно от с. Лесичово е изграден едноименният язовир, а бента на реката при с. Лесичово се използва като водосбор на водите от язовир „Белмекен“.
Във всички етапи на развитие селското стопанство е заемало водещо място в общинската икономика, осигурявало е основната част от доходите на населението и най-голяма заетост на трудоспособното население.
Селскостопанските площи на територията на община Лесичово са 125374 дк. От тях обработваеми са 78500 дк.

[редактиране] Редовни събития

Празника на селото се празнува първата събота на месец септември.

На 22 септември 2006 г. е проведена родова среща на наследниците от рода на Георги Бенковски.

[редактиране] История

Из “Записки по българските въстания” от Захари Стоянов:

“… Цяла нощ ние не слязохме от конете; на мнозина се искаше да починем малко; но Бенковски не мислеше така. Той изкомандува да се прибира четата. Ние потеглихме пред изгряванието на слънцето надолу по течението на Тополница за селата Лесичево, Церово и Калугерово. От Мухово тръгнаха подиря ни 30 —35 момчета, така щото нашата чета можеше да изпълни вече всекиму очите.
2.Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ни дълга равнина — коритото на Тополница, — ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещоневероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.
— Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си — известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.
Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт — гората Еледжик — още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората", „Вардете даначетата да не избягат!", „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат на душманите" и пр. — заглушаваха скърцанието в колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаение на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!
Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружива, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабоет, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.
— Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? — каза той.
Двама с Крайчо Байрактар се приближихме ние до бежанците, за да им предложим горните въпроси."
— Бягаме от неволя, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода ... — отговориха бежанците.
Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар — робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек. …”


[редактиране] Други

Селото пострадва от наводненията през есента на 2005 г.