Българене (Област Ловеч)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
- За другите български села с име Българене, вижте пояснителната страница.
Българене е село в Северна България. То се намира в община Ловеч, Област Ловеч.
| Българене (Област Ловеч) | |
|---|---|
|  | |
| Данни | |
| Област: | Ловеч | 
| Община: | Ловеч | 
| Население: | 185 (13/09/2005) | 
| Надм. височина: | ? м | 
| Пощ. код: | 5583 | 
| Тел. код: | 06917 | 
| Геогр. положение: | ? сев. ш. ? изт. д. | 
| МПС код: | ОВ | 
| Кмет или наместник | |
| Име Фамилия | |
Картата все още не е въведена, проверете за готови карти. Част от данните не са попълнени, но бихте могли да ги добавите.
| Съдържание | 
[редактиране] География
Село Българене се намира в планински район.
[редактиране] История
Античност и Средновековие Данните за историята на Българене през античността и ранното Средновековие са твърде оскъдни. Но някои останки - могили, градежи и други от тези времена около селото, както и известни аналогии с археологически обекти и открития в съседни и близки селища подсказват за живота през древността и Средновековието. Находките на палеолита (старокаменната епоха) в недалечните от Българене Табашка (до Ловеч) и Деветашка (до с. Деветаки) пещера насочват към обитаване и района на Българене през този период. Но и тук, в землището на селото, в местността „Орлова глава", на 7 км югозападно от селото са намерени кремъчни ножове, един от които се съхранява в Окръжния исторически музей в Ловеч. Той е изработен от светложълт кремък, дълъг е 10 и широк - 3 см. Засега няма преки доказателства за селище и живот в Българене през новокаменната (неолитната епоха), както и за енеолитната (каменно- медната) и бронзовата епоха. Наличието на селища от тези епохи в Троянско, Ловешко и други близки райони навеждат към мисълта, че селото също не е останало настрана и необитаемо през ранната история на нашата страна. Няколко насипани могили в землището на Българене (още неразкопавани) вероятно са от тракийски произход, когато този район е влизал в границите на държавата на тракийското племе „трибали". На 3,5 км югозападно от Българене, между „Селската кория" и „Пряслапът", е насипана най-голямата надгробна могила в района - височината й е около 5 м. Ефектният й външен вид се подсилва и от обстоятелството, че за изграждането й е избрано естествено издигнато място. По-малки размери (височина около 2,5 м) има могилата в местността „Турска поляна", на 3 км западно от селото, вляво от шосето. Няколко ниски могили могат да се видят в околностите на селото. Покрай Българене е минавал един от главните римски пътища, съединяващи провинциите Мизия (дн. Северна България) и Тракия от Нове (при дн. град Свищов) през Мелта (Ловеч) до Филипопол (Пловдив), който носи и досега името „Траянов път". Следите му, макар и на места да е значително разрушен, все още личат в землището на Българене, от двете страни на р. Осъм. Широчината му е около 3 м, а неговата настилка е от големи каменни плочи. Като се има предвид мястото, което заема Българене на пътя и на подстъпите към Троянския проход, логично е да се свърже с римската пътна и отбранителна система „Калето" - на около 300 м североизточно от селото - още повече, че то е и известно под името „Римско кале". Почти напълно разрушените днес стени ограждат пространство около 8-10 дка. На места запазената височина на стените достига 1 м, а дебелината - до 3 м. което характеризира „Калето" като значителна крепост с важна роля при опазването на прохода. Макар и да не са провеждани редовни археологически проучвания, частичното почистване на стените от ученици позволява да се установи, че те са изградени от ломени камъни, споени с бял хоросан. Техниката на градежа е характерна за ранноримските строежи. Тук са намерени и няколко глинени съда. От развалините на „Калето" с известен един археологически материал с голяма научна и художествена стойност. Става дума за бронзова статуетка на богинята на любовта Венера. Статуетката е висока 10 см. Изработена с към 2/3 в. от н. е. Други останки от градежи са запазени и в местността „Кнезов рът". Очевидно те са свързани с „Калето" н са могли да му служат като преден пост. Както свидетелствува и името на селото, наречено с него още през Средновековието и през епохата на османското владичество, тук рано се е установила прабългарска група. Вероятно и след нейното идване, по време на Първата и Втората българска държава, старата крепост край Българене поради особеното си географско разположение, в близост до брега на р. Осъм, играела също важна роля. За това свидетелствуват и находките на монети, сечени по време на царуването на Иван Шншман (1371 - 1393 г.), намерени около Свиненската река. Може би през тази епоха, по-вероятно през Втората българска държава, са възникнали и двата манастира около Българене: „Успение Богородично" - на З км западно от селото, и друг - на 1,5 км североизточно от селото. Те са изчезнали отдавна, като са останали само наименованията на местностите и слабк белези от сгради. В годините на упадъка на българската феодална държава след Иван Александър (1331 - 1371 г.) Ловешката крепост, градът като епископски център,както и районът на Българене попадат в състава на Търновското царство на Иван Шишман н след 1393 г. падат в ръцете на османските турци. 2. Епоха на османското владичество (15 - 18 в.) Довъзрожденският период от развитието на Българене е също твърде неясен поради липсата на достатъчно и сигурни документални свидетелства. Легендите за това време, колкото и правдоподобни да изглеждат, все пак не са сериозно градиво за съдбата на селото след османското завоевание, за превратностите, които е претърпяло то през първите векове на чуждото владичество. Несъмнено е, че селото е продължило старата поселищна традиция, дори ако се съди само по останалите следи за местонахождението на по-стари жилища. Няма преки известия за съдбата на Българене по време на османското завоевание и непосредствено след него. По всяка вероятност тя не е по- различна от тази на останалите селища по течението на реката Осъм и изобщо из други планински и припланинскн райони. И тук, в по- отдалечените от големите пътища места, се развиват села с жители, търсещи по-голяма сигурност под заслона на мъчнодостъпни планини и гори, запазени от османските войски и властници. Твърде вероятно е към Българене и околните места да са се изтеглили и поселници от Ловеч след завладяването на Ловешката крепост и установяването там на гарнизон н административни органи. След налагането на османската власт Българене заедно с други по-близки и по-далечни ловешки села е било обхванато административно в Ловешка каза, числяща се от своя страна към Пикополския санджак. Османската власт включвала селищата в рамките на феодални владения, зачислени на отделни феодали, т. нар. спахии. Така п Българене попаднало в обсега на спахилък. То е отбелязано от османската регистрация в края па 70-те години па XV в. като част от ти-мара (феодалното владение) на спахията Дурашан Ахмед. Срещу приходите от феодалната рента, изтръг-вана от местните жители под формата на традиционните раятски данъци, Дурашан е бил задължен да участвува във феодалното опълчение. Вероятно той е проявил усърдие в службата си, тъй като тнмарът му с записан с първоначален доход от 3279 акчета, след което му било добавено увеличение от 584 акчета. Регистраторът е записал селото с 43 домакинства и доход от 3863 акчета. За Българене - Ловешко, се отнасят с положителност едни сведения от подробен регистър на мюлкове и вакъфи в Северна България от средата на XVI век (около 1550 г.). В този регистър след селата Дойренци и Сотево, Ловешки окръг (първото на разстояние 22, а второто - на 15 км от Българене), е отбелязано... друго. . . Българене, спадащо към “Никболу" (т.е към Никопол). От записката в регистъра узнаваме че от началото то било „мезра" (т. е. ненаселе-на обработваема земя на мястото на изчезнало селище - възможно е жителите му да са избягали след завладяването на България от турците), дадена с тапия на Яхя паша. След това със султанска заповед мезрата била дадена на „завието" (т. е. мюсюлманско отшелиическо-дервишко общество) в Никопол. Тук била построена воденица с 2 камъка. Привлекли и 14 души българи - хаймане (т. е. без постоянно местожителство), нерегистрирани лица и несъстоятелни неверници, за да служат на посоченото завие. По-нататък се споменава за „водениците, изградени върху посочената мезра", за лозята й и за това, че тя станала „вакъф" на въпросното завие. Регистрирани били н българите, населени тук да обслужват водениците, лозята, овцете, кошерите и пр. Те били: Марко, син на Душан; Иван, син на Драган; Петко, син на Иван; Неделко, син на Богдан; Иван, син на Богдан; Боно, син на Михал; Никола, син на Джоре; Радич, син на Радослав; Манчо, син на Илия; Стани, син на Илия; Богдан, син на Вито; Мико, син на Богдан; Стоян, син на Богдан; Илия, син на Вито; Милош Яко (в); Станчо Яко (в); Вълко, син на Радослав; Бело, син на Радоя (и днес много популярно име в Българене); Продан, син на Радослав; Георги, син на Радоя; Георги, син на Стоян; Тодор, син на Новак; Стан, син на Иван; Обретен, син на Витан; Мирчо, син на Стоян; Милош, син на Стоян; Михаил, син на Стамат-Мереметчия (т. е., конто поправя чешми); Никола, спи на Стамат; Вранка, син на Рад. От Българене османската държава тогава вземала данък испенче (поземлено-личен данък за българите) 836 акчета - по 25 акчета годишно на човек; данък за сено и дърва - по 36; за лен - 10; за овце - 33; за пчелни кошери - 10; за свине - 10; за воденици - 7 камъка - налог - 120; ниабет (т. е. за въоръжена охрана) и бадж-и-шира (т. е. пазарна такса върху ширата - виното) - 118, други - 464 акчета. Властта вземала и натурален данък: пшеница - 35 килета (мярка за тежест за зърнени храни - от 18 до 110 кг); ечемик - 1; фураж и просо - 37 килета. Като се има предвид, че съвсем наблизо до Българене, на р. Осъм, открай време е имало няколко воденици - караджейки, както и някои други признаци, явно данните се отнасят за него, а не за друго село със същото име. Съприкосновението на Българене с турци и помюсюлманчени българи в някои съседни села е правело живота труден за местното население. В народната памет е останал мъчителен спомен за сблъсъците с тамошните мюсюлмани. Макар и сравнително късна. една народна песен, записана в селото, разкрива печалната участ на българска девойка, отвлечена от турци от с. Борима, която, изтръгнала се от тях, успяла да намери сигурно убежище в Българене: „Бягай, Мицке, бягай леля, че те гонят трима турци, трима турци боримчани. .." Поставено под контрола на местни феодални господари, зависимото население (рая) от Българене и района му било натоварено с обичайните раятски данъци, които трябвало да издължава на тях п на централната власт. От данъците в полза на централната власт за този край е документирано „джизието" - поголовният данък на немюсюлманите. В запазените списъци за джизието на някои села от този край личи, че това задължение, налагано до края на XVII век по домакинства и след това на глава от населението, е тежало и върху жителите на Българене и района. Запазени са документи за налагането на различни данъци върху населението в Ловешка каза, сред което били и жителите на Българене и близките до него села. Запазени са и документални свидетелства за трудностите при издължаване на държавните данъци. За тогавашната действителност, при условията на несигурност, феодална експлоатация и религиозно-народностна дискриминация на немюсюлманите, е налице една поселищна и демографска лабилност. Следи от такава лабилност са запазени и в топонимпята на Българене. В зависимост от определени условия и обстоятелства населението и тук ту намалявало, ту се увеличавало. За това свидетелствуват например следите от слогове по „Трънпвите орници", „Турска поляна" и други местности, както и големите, гробищни пространства от средата към северната страна на селото. Това показва, че през определено време земята само в местностите „Елията" и „Горното поле" не била достатъчна за населението на Българене, което търсело да оползотвори и по-отдалечени поземлени площи. Показателни за измененията в жителския състав на Българене са и следите от няколко малки заселища в землището му: например „Кременец" до близката крепост „Кнезов рът", „Сюлейманова ябълка , „Елията" до Свиненската чешма, „Пряслапът" до Свнненската река и други. Жителите на селището до тази река се занимавали с грънчарство и с добиване на въглища. Следите на тези им занимания личат и досега на посоченото място. В съзнанието на населението от Българене с запазен спомен за едно мъчително задължение към властта - принудително даване на деца за еничарскня корпус (девширме). Една народна песен от Българене припомня как при събиране на най- личните деца местният първенец от рода на Тиновци бил също заставен да предаде сина си за еничарин. Народният певец описва просто, но трогателно личната драма. Бащата отива да търси момчето си вън от селото, където пасе овцете. Момчето скръбно се догажда, че идва нещо лошо: „Петър си овце пасеше. с тъжа си свирка свиреше: татко ле, мили ми татко, кат' си ти тръгнал от село за добро ти не сн тръгнал..." Условията, при конто било поставено Българене през епохата на османското владичество, близостта на горите и Балкана допринесли за развитието на народностната будност и свободолюбие на тукашното българско население, въпреки отрицателното влияние на османската колонизация и ислямизация в някои съседни селища. Твърде показателен е фактът, че още през XVI в. в Българене имало учители. В един църковен типик с евангелие, ръкопис на известния книжовник Петър Граматик, работил в недалечния, само на 5 км. от Българене манастир „Ястреб", е отбелязано, че в средата на XVI в. този ръкопис е подвързан по почин на даскал Никола от с. Българе (т. е. Българене). Ръкописът бил откупен от родолюбиви българи в тукашните села, които го поставили в църквата на село Белиш със завет към поколенията да го пазят. Известно е, че опазването на българската книжовна традиция през този период е белег за ярка народностна будност, народностно самосъзнание. В това отношение несъмнено благоприятно въздействие имал и близкият манастир „Ястреб" - културно н духовно огнище, опора на българщината. За една от големите прояви на националноосвободителните борби и движения - за хайдутството в Българене, не са запазени документи. В народното предание обаче се споменават хайдути и оттук, без хроно- логически да са изяснени появата им и техните действия. В селото и сега се разказва за хайдутския войвода Маринчо (Минчо), които шетал из „Пряслапът" към Свиненска река и „Горнакът". Дружината му вероятно действувала около пътя, по който се прекарвала хазната, минаващ през българенските местности „Елията", „Сатърски габрак", дефилето на „Злият дол", „Горнакът", покрай „Двата гроба". И до днес жителите знаят гробовете на двама от Минчовите хайдути - единият край кладенчето на дядо Илия Пампуляшкни, а другият срещу чучурчето на „Чимширска присойка". До извора „Райка", в горния край иа Свиненска река се сочи гробът на Райка хайдутка, поела пътя на борбата, за да отмъсти за отвлечената от турци любима сестра. Запазената през цялото време на османското владичество в Българене будна, със свободолюбиви стремежи българщина създава благоприятни предпоставки за дейното участие на този край в националноосво- бодителното движение през XIX в. Възраждане Както в много други български селища и в Българене животът по време на османското владичество, особено в края на XVIII и през XIX в., бил твърде тежък. Българенци страдали от две страни - от притесненията на турската власт и от мюсюлмански фанатизъм и варварство на турските заселници и помохамеданчените в някои околни села, като Абланица, Острец (Малиново), Микре и пр., както и от липсата на стабилен поминък, който да им даде икономическа сигурност. Докато в редица български селища се развивали едни или други занаяти, тук нямало възможност за това поради близостта с Ловеч - стар занаятчийски и търговски център. Малкото земя, разпръсната на дребни парчета в планински местности, не позволявала и някакво по-развито земеделие. Не било развито в най-широки размери и скотовъдството поради ограниченото селско землище. Както в ония времена, така и след Освобождението от османско иго тукашните хора отглеждали най-миого по 25-30, рядко 40 овце на къща. Нямало големи стада, които да бъдат обект на внимание от страна на джелепите, защото землището на селото е изпълнено повече с гори, отколкото с пасища. Обработваемата земя, както и сега, била недостатъчна. Липсата на здрав, постоянен и печеливш поминък карала повечето местни жители през XIX в. да търсят работа и печалба извън селото. Мнозина от тях пеша стигали до Свищов, минавали Дунава, отивали във Влашко и се препитавали там като работници и градинари. Други пък се отправяли чак към Цариград. Трети отивали в Ловеч и постъпвали на работа като ратаи при богати турци или чиракували при занаятчии, предимно българи. Такъв бил например Кольо Герганов - Фабрикаджията, син на селски говедар. Той изучил занаят и отворил там голяма работилница - „фабрика". Брат му - Петко Герганов, пък учил абаджийство, а после отворил бакалница и кръчма в града. Павли Станчев бил ратай на богат турчин в Ловеч и спял при биволите му. Той разказвал, че бил задължен да става нощем по няколко пъти, за да почиства на добичетата. Тодор Илчев Илков - бащата па прочутата укривателка на Апостола - Васил Левски, в Ловеч - Мария Саркова, също бил от Българене. Той отишъл в града да учи занаят - сапунджилък, и останал там. Владо Петров търгувал с добитък, обикалял страната, купувал и хранил говеда и ги карал в Цариград. Българсиецът Лукан Тодоров от старинната фамилия Луканови, подгонен от селската немотия и тежкия живот, се преселил в Ловеч след Кримската война (1853- 1856 г.). Той отворил в града малък хан - Лукановия хан, в който отсядал и Левски. Тук, в Ловеч, през 1874 г. се родил синът му Тодор Луканов, изтъкнатият български партиен и работнически деец. От същата фамилия и сега има българенци - учители и други, които още пазят традициите на рода и името му. Имало години, когато във Влашко отивали на печалба по 80-100 и повече българенци. Заминавали рано напролет, по Гергьовден, и се връщали по Днмитровден. Тези работници-гурбетчии имали свой водач - драгоманин". Считало се за голяма чест да изберат някого за драгоманин. Дори наричали, пожелавали на новороденото момче да бъде „драгоманче". Някои от тези работници оставали във Влашко за постоянно. Ония, които се отправяли за Цариград, вървели по 15 дни пешком.9 Някогашните войнишки задължения на българенци - да помагат на турската войска срещу освобождаването им от различни данъци и повинности, после се превърнали в обикновени трудови задължения, сходни с ангарията. Мъжете вече трябвало да ходят да косят „царски ливади", да пасат„султански коне". Жените пък на групи, пак водени от драгомани, през лятото отивали на полето по турските чифлици да жънат. За тежкия живот и недоимък на населението в Българене допринасяли и някои болести и епидемии. Когато избухнала чумата през 1835 г., много хора от селото измрели. Тогава българенци се принудили да запалят селото си, а сами се разбягали в горските усои. След това събитие те се заклели, че гората, в която намерили спасение, ще остане като светиня за селото. Никой вече не сечел дървета от нея и тя се знаела и запазила чак до 1918 г. като „Заварденото", когато селският свещеник пръв нарушил клетвата. След чумата трябвало да се възстановява селото, да се търсят пари за издигането на нови къщи, хамбари и обори, да се започва отначало. Около запустялото село най-напред излезли на оран едва 7 рала със седем чифта волове. Дълго време след това Българене стояло опожарено до основи, като се виждали тук-та-ме само набързо построени колиби. Положението на българенци се отежнявало още повече и от различните ангарии и други задължения, които те трябвало да изпълняват. Например по време иа Кримската война дядо Марин Колев Мичев от Българене ходил „гария" (т. е. ангария) с кола биволи да кара багаж на турската войска чак до Бесарабия. След заселването на прогонените от Крим татари и черкези от Кавказ през 1860 г. в съседното село Казачево (тогава именувано Татарето) и в някои други околни села българенци били задължени да им строят къщи, да им доставят храна, да им отстъпят земя и пр. И всичко това безплатно. Изобщо тукашното българско население страдало до самото Освобождение от тия татари и черкези, поканени гости-пришълци, които грабели и подтискали „раята" безнаказано, дори поощрявани от официалната турска власт." Но никакви тежести и изпитания не можели да сломят духа и предприемчивостта на българенци. Макар и да живеели в бедност, повечето от тях останали в селото. Като чисто българско село в Българско не е имало турски заселници освен един официален представител на турската власт - субаши или юзбашня. Селото се управлявало винаги от местни хора, българи. Кметовете се избирали или били сваляни според тяхната дейност в полза на селото и народа. Например дядо Тодор Ганчев бил „мухтар", кмет на Българене, с малки прекъсвания, в продължение на 20 години. Богатите турци в околиите села го мразели и търсели начин да го премахнат. Те неведнъж го завардвали около колибата му в местността „Пряслапът", но дядо Тодор умеел да се пази. Все пак той не успял да им избяга. Убили го през Освободителната руско-турска война. Като кмет на Българене преди Освобождението се помни и Тинко Господинов, чичо на Ботевия четник Стоян Колев Господинов. Изборите за нов кмет или вземането на решение за изгонването му ставали публично, на селския мегдан. Например, когато бил кмет дядо Стоян Чалъка, населението нещо не го харесало и се надигнало. Събрали се мъжете на мегдана, взели общинския печат („мюра") от него и той престанал да кметува. Не харесали и един друг кмет - дядо Златан, който бил неграмотен, не можел дори да се подписва. Знаел само буквата „з" и това му бил подписът. После, като го свалили от кметството, дядо Златан се окайвал: „Това пусто „з" ме изяде!" Жителите на Българене били единни и само по принуда се покорявали на османската власт. Това им помагало да отстояват националното си достойнство, да пазят селото чисто българско, да не се поддават на народностна и духовна или верска асимилация. Българенци не се влияли и от елинизма, от разложителното влияние на гръцката църква с всичките му гибелни последици за нашето национално съзнание. Като свободолюбиви планинци те не допуснали никога в селото им да дойде гръцки свещеник, да прозвучи непознатото и чуждо гръцко слово. За това допринасял и фактът, че тук не е имало отделно построена църква както тогава, така и досега. Вероятно хората отначало са се черкували в близките до селото манастири, а след разрушаването им - в някоя от къщите, където приспособявали една стая като църковен храм. Пък и трудно гръцки духовник би тръгнал или би стоял постоянно в едно село, намиращо се сред гори, където никой не знаел нито една гръцка дума. Още повече, че в Българене живеели сурови балканджии, не особено религиозни. Според преданията съседните села - Горно Павлнкене, Враца (Стефаново), пък и самото Българене били стари богомилски села. В тях живеели хора, които малко вярвали на официалната християнска религия и нейните служители. Те имали своя, „народна, религия", по-различна от официалната, с немалко езически елементи. Липсата на специална сграда за църква през XIX в. в Българене и не особено голямата религиозност на местното население не позволили тук да има постоянни свещеници. Селото било обслужвано от ловешките свещеници, спадало към енорията на църквата „Св. Неделя" в Ловеч. Свещениците от града идвали в Българене най-вече при повикване - при сватби, кръщенета, погребения, на традиционни празници и водосвети. Понякога се налагало за изпълнението на различни религиозни обреди българенци да ходят и до църквата в Ловеч, например при някое кръщене, когато на попа не му се искало да бие толкова път до селото. Не се знае кой е бил първият свещеник от Ловеч, който поел българенци като „енориаши", нито пък се помнят заместилите го свещенослужители. Запомнило се е „попуването" на поп Вачо от Ловеч, за когото се смята, че е дошъл в селото около 1850 г. Той бил човек с весел характер, голям шегобиец и допадал на българенци. Служил на славянски, на старобългарски език в определената за църква стая или където му падне. Идвал в селото десетина години. Заместил го поп Първан (известен и като сакеларий поп Павли), който управлявал религиозните работи на българенци близо 15 години. Той завързал приятелски връзки със селяните, които го обичали и му се доверявали. След него през 1875 г. дошъл поп Йов Василев като отговорник за селата Българене и Враца. Отседнал в Българене и останал тук и след Освобождението. Свещениците поп Вачо и поп Павли били едни от ловешките дейци за самостоятелна, българска национална църква, между активните участници в борбата срещу гръцкото духовенство и конкретно срещу гръцкия владика в Ловеч. Както е известно, тази борба, подхваната още по време на учителствуването на Петко Р. Славейков в Ловеч, пък и от по-рано, изтъкнала интелигенцията и еснафа в Ловеч като едни от най-ревностните борци срещу гърцизма в цялата страна. Гръцкият владика в Ловеч бил в изолация от българските свещеници и от компактното българско население в Ловешко. Както справедливо отбелязва един историк, „гръцкото влияние в Ловеч не търпели. Владиката се губел сред българското си папство като капка в морето". Чрез свещениците национално-църковната борба - рязкото обявяване срещу гръцката църква и гърцизма - се пренесла и в селата, където българите застанали зад своите национално-духовни водачи.13 Такова било положението и в Българене, където пък гърцизмът въобще не бил познат като явление. Ако някой кажел, че иска да се погърчи или потурчи, българенцн щели да го пребият с камъни. Въпреки че в национално-църковната борба българенци не дали жертви, то под влиянието на Ловеч и ловешките свещеници те запазили докрай своя роден език и националност, не позволили да се посеят семената на гръцкото влияние в селото. За това допринесло и обстоятелството, че тук населението било значително по-просветено и културно, защото имало от стари времена свое училище, грамотни и просветени люде. Не били без значение и вековните свободолюбиви традиции на местното българско население, както и неговата бедност - непривлекателна за проводниците на гръцката пропаганда. Малко данни са запазени за просветното дело в Българене до Освобождението. Но и от това, което се е съхранило, личи, че в будното и открай време чисто българско село просветните традиции имат дълбоки корени. Доскоро се смяташе, въз основа на проучванията на местните учители, че първото училище в селото е било открито през 1848 или 1858 г. Напоследък се откри едно известие, което сочи за съществуването на тукашно училище и учител два века по-рано. Това е една записка към ръкописната средновековна книга „Устав на божествената служба", писана от Петър Граматик в Ловеч през 1558 г. От приписките в тази книга личи, че тя е била продадена на един селянин, за да я постави като негово дарение в църквата в село Белиш - Троянско, „да служи, докато трае". На лицевата страна на предпоследния празен бял лист, в „Устава" има следната записка: „Тази книга, да се знае, братя българе, какво е носена от Никола Даскал от село Българе. И откупи я Николчо, Неделков син, и подружка му Стойка... и приложи я в църквата Белишка. .." Няколко години след това, може би пренесена от някой монах, книгата попада в селището Ръкърул, около Брашов във Влашко, а после в Брашов.14 За откриването на килийно училище в селото още през XVI-XVII в. спомогнали някои съществени обстоятелства. Съвсем наблизо до Българене е бил прочутият манастир „Св. Богородица", наричан още „Ястреб", само на 5-6 км от селото, съществувал докъм първите кърджалийски нашествия в края на XVIII в. През XVII в. в него са работили прочути писатели и граматици, като Петър (създател на цитирания тук „Устав на божествената служба"), Ангелак, Стефан Ловечки и др. Тези граматици, много просветени за времето си люде, написали книги, които се разпространявали не само в Ловешко, но и в Търновско и Влашко. Манастирът оказвал голямо влияние върху населението на Българене. То имало свои възпитаници в манастирското училище, които след това станали местни учители, какъвто бил даскал Никола. До самото Българене, както бе отбелязано, е имало още два, може би по- малки от „Ястреб" манастири. Те също са играели освен религиозна и просветна роля. Не е известна след XVII в. съдбата на първото българско училище. Възможно е да е мъждукало от време на време, но по-вероятно е след разрушаването на околните манастири или в резултат на още по-големите притеснения, на които били подложени българите след двете Търновски и след Чипровското въстания, то да е било закрито за дълго време. Не е изключено това да е станало в края на XVII в. при насилственото помохамеданчване на българи от тоя и други краища на поробената ни страна. Според проучванията на Петко Хр. Кънчевски, дългогодишен директор на училището в Българене, то е било открито наново през 1848 г.10 Друг източник пък ни насочва към 1852 г.17 Първият запомнен учител през миналия век се казва Тодор Стратиев, родом от Ловеч, махала „Дръстене". Той открил „килийно" училище, което се помещавало в къщата на Андрей Шамлийски. На учителя се заплащало от родителите на децата-ученици. Не може да се определи точно колко време е учителствувал в селото, но по спомени на негови ученици и съвременници Тодор Стратиев престоял в Българене около 12 години, докъм 1860 г. Заместил го учителят Марин Цонев Деветаклията от с. Деветаки, Ловешко, завършил образованието си в Ловеч. Той останал в Българене 1-2 години, докато го изгонили родителите на учениците му, че вместо да ги учи, ги карал да играят само хоро. На негово място дошъл Марко Марков, роден в с. Калейца, Троянско. Той учителствувал 3-4 години, докъм 1867 г. После станал свещеник и заминал из плевенските села Мечка и Крушовица. Едва след нето вече постъпил местен човек - Тинко Стоянов Даковски, завършил Ловчанското класно училище, който преди това учителствувал в с. Дренов - Ловешко.18 Тинко Даковски бил интелигентен и образован за времето си човек. Владеел добре писмено и говоримо турски език. Веднъж дори разчел някакъв стар турски ферман, който и турските ходжи не можели да прочетат. Той пръв въвел в Българенското училище взаимоучителната метода, при която се възлагало на по-големнте и по- подготвени ученици да помагат при обучаване на по-малките и изоставащите. Неговото „школо" било в една одая, в къщата на дядо Грозьо Бакалина. По инициатива на Тинко Даковски, кой го учителствувал две години (1868 и 1869 г.), през 1869 г. в селото било построено първото общинско здание на два етажа. Горният етаж се заемал от училището, общинския хамбар и кмета („мухтаря"). Долният етаж на сградата пък бил предназначен да се ползва за общински хан-кръчма, където да се настаняват преминаващите през селото пътници и представителите на турската власт. С този хан-кръчма българенци искали да се избягнат отсяданията на турци по частните къщи и притесненията по изхранването им. Учениците на Тинко Даковски много години след Освобождението си спомняли как учителят им ги учел да пеят една патриотична песен, каято започвала така: „Подари ни, боже, царщнма, сини седла, врани коне..." Тази песен учениците пеели всяка сутрин преди учебните занятия, веднага след молитвата. Ала щом някой ученик забележел, че има турци в общинския хан-кръчма, веднага запявали химна на султана, конто били задължени да знаят и изпълняват.19 Тинко Даковски умрял неочаквано от туберкулоза в разцвета на силите си, като оставил отлични спомени сред населението и учениците си. За него се псе една местна народна песен: „Тинко ле, младо даскалче. . ." През есента на 1870 г. бил условен за учител Христо Дочев Пейников от Троян. Той учителствувал в Българене без прекъсване до 1877 г. Оженил се за Рада Грозева, сестра на Ботевия четник Пенко Грозев, и се заселил в Българене. И Пейников прилагал взаимоучптелната метода. Както неговите предшественици, така и той обучавал всяка година по 25-30 ученици.20 След освобождението работил като шивач и земеделец. Починал през 1920 г. Христо Пейников оставил спомена за един изключително честен, с висок морал, неподкупен човек. Когато се говори за просветното дело в Българене, пък и във всяко друго селище, трябва да се знае, че то не се изчерпва само с училището, с пряката учебна работа на учителите. Необходимо е да се оценява и правилно ролята на църквата, на пътуващите монаси, а през XIX в. и на някои книжари, които разнасяли и разпространявали българската ръкописна, а по-късно и печатна книга. По този път попадали книги и в Българене. Те се пазели като нещо много скъпо, четели се и се препрочитали от десетки хора. Голямо влияние за просветата в Българене имали и училищата в Ловеч, където също учели много деца на българенци. Там имало редица известни учители, като Петко Р. Славейков, Янко Дряновец, Манол Лазаров Софиянец, Никола Ковачев и други, които изиграли полезна роля за културното издигане не само на своите ученици и гражданите в града, но и на целия край. Чрез техните ученици просвещението прониквало в близки и далечни села. Такова влияние оказвали и училищните, читалищната и някои частни библиотеки в Ловеч. Много неща научавали, донасяли в селото си книги и разширявали светогледа на съселяните си и онези българенци, които непрекъснато ходели до Цариград, Букурещ и т.н. Но въпреки тези фактори с несъмнено значение за просвещаването на българенци ролята на училището и учителите остава основна. Макар и само с един учител училището в Българене възпитало не един родолюбец от селото, ония истински народни герои, които се наредили под знамето на Христо Ботев, под Самарското знаме на Българското опълчение и на други места, където ги призовавали революционният дълг и борба. Именно учителят в Българене (Христо Пейников) е написал на хубав български език онова тревожно писмо през лятото на 1877 г., с което българенци канят братята руси по-скоро да дойдат в село то и да ги освободят от омразното иго. Жителите на Българене не останали настрана и от организираната националноосвободителна борба. Като участници в нея активно се включили в различните въстания и революционни чети много българенци. Първото по-значително изпитание през XIX в. било през 1811 г. по време на Руско-турската война, когато русите достигнали и завзели Ловеч и Севлиево и някои околни села. Техните предни части се появили и в Българене с дейната помощ на самите българеици, които им показвали пътищата и откъде биха могли да дойдат турските войски. Споменът за това първо идване на братята руси в селото се пазел дълго време, будел духовете и поддържал вярата, че освобождението на България ще дойде от Дядо Иван, от Русия. За втори път, и то само заради своето съчувствие и принадлежност към християнството, българенци били подхвърлени на тормоз и преследвания през 1821 г. по време на Гръцката завера. Тъй като владиката в Ловеч бил грък, турците го убили. Покрай него на големи гонения подложили и мнозинството от българите в целия Ловешки край, включително и от Българене.21 Третата проява на българенци във все по-засилващото се народно недоволство и опити за организирана борба за освобождение от робството е през 1835 г., по време на Велчовата завера в Търново. Под формата на строителни работници-дюлгери в Търново били съсредоточени стотици българи, готови по даден знак да се заловят за оръжието. С един от ръководителите на заверата - Иванаки Йонков Кюркчията (Иванаки Врачанлията), от съседното на Българене село Врана (Стефаново), за Търново заминала и голяма група българенци. За съжаление сега не е възможно да се установят имената на участвувалите в заверата бъл- гаренци, защото списъците на мнимите „дюлгери", дошли в Търново, веднага били унищожени след предателството на хаджи Йордан от Елена. Велчо Джамджията, Димитър Софпянлията, капитан Георги Мамарчев, Иванаки Кюркчнята били заловени и като най-видни ръководители иа заверата - осъдени. За назидание на населението обесили Кюркчията на площада в Ловеч. Българенци от неговата група побързали да се приберат в селото си, без обаче да паднат духом. Запазени са спомени и за участието на българенец в една от четите на Хаджи Димитър. Казвал се Ганчо Кукувски, от рода на Куковци. Но се знае обаче в коя от четите на войводата Хаджи Димитър е бил - дали в четата от 1864 или в четата през 1866 г. Не е изяснена съдбата на още един въстаник или четник от Българене - Недялко Колев Мичев - в кое въстание е участвувал, с коя чета е кръстосвал Балкана. Знае се само, че една пролетна сутрин, около Великден, той се обул, стегнал се и потеглил, като казал на близките си: „Ще отида да се бия за свобода. Така ме е учил Левски. Не мога повече да търпя робството". Според една местна народна песен той заявил: „Аз ще в Балкана отида н там комита ще стана. Със турци аз ще се бия, със турци поробители. Тъй ме е нявга научил Васил Левски, баш хайдутина." Заминал и вече никаква вест от него не дошла. Най-вероятно е това да е станало през април 1876 г. след обявяването на Априлското въстание. Може да се предположи, че той е участвувал в четата на Цанко Дюстабанов или на Христо Иванов Големия, родом от съседното село Къкрина - Ловешко. През 1876 г. бил убит от турците като съчувственнк на въстаниците и техен укривател и едноръкият българенски пъдар дядо Тинко. Сред няколкото хиляди българи в Сръбско-турската война през 1876 г. бил и един българенеи на име Марин. В коя чета е бил и къде с загинал, засега не е установено.21 Когато се говори за участието на българенни в националноосвободителните борби и движения, възниква въпросът: имало ли е в Българене местен революционен комитет? Кои са били неговите главни дейци? Идвал ли е Васил Левски в селото? Има редица основания да се приеме съществуването на местен революционен комитет в Българене, основан от Васил Левски. Най-напред това с споменът за Недялко Мичев, който обяснил пред близките си, преди да стане въстаник, че Левски го с учил така. Второ, селото е близо до Ловеч, революционната столица на Левски, седалището на Привременното правителство в България - ръководен център на Вътрешната революционна организация. Левски се е укривал в дома на българенката Мария Сиркова. Българене е било чисто българско село, не много далеч от Ловеч и от пътя за Троян, за Троянския манастир, където Апостолът често отсядал. Тогава защо да не е изградил той местен революционен комитет и тук, защо да се изключва възможността Левски да е идвал и в Българене? Трето, селото често е било посещавано от игумена на Троянския манастир хаджи Макарий, един от сподвижниците на Левски. Като се знае, че Българене е спадало към енорията на църквата „Св. Неделя" в Ловеч, не може да се смята, че игуменът на манастира е идвал тук само по църковни работи. А той не е бил обикновен калугер, за да ходи и събира помощи за манастира. Явно, изпълнявал е и други, революционни задачи. Четвърто, още през 1900 г., като разказвал за някогашните революционни събития в Ловеч, Цачо Рашев, един от ловешките революционни дейци преди Освобождението, съобщил, че през 1876 г. в Ловешкия край също се готвело въстание. Очаквали Тодор Кирков да дойде от Влашко с чета и че „барутът, който донесъл Райко Маринов, бил предназначен не само за Ловеч, но н за момчетата от с. Българене"25. Щом като в Българене е имало „момчета", които са очаквали и се нуждаели от барут и са били вън връзка с Ловешкия революционен комитет, очевидно е съществувал местен революционен комитет, който е готвел селото за въстание през 1876 г. А тъй като повечето от изградените през 1875-1876 г. революционни комитети са всъщност възобновени, организирани никога от Левски, може да се приеме, че и в Българене той е създал комитет. Населението в с. Българене, Ловеч и Троян н района не се вдигнало на въстание, както било в Ново село през април 1876 г. Арестуваният комнтетски куриер от Троян, който държал връзка с Ловеч, направил някои самопризнания, след което последвали арести на революционни дейци от тези градове. Това провалило плана за въстание в целия Ловешко- Троянски край, включително и в село Българене. Не е изключено Недялко Мичев и други, конто изчезнали от селото през пролетта на 1876 г., да са сторили това именно във връзка с разкритията на троянския комитетскн куриер. Вероятно двамата турци, убити и заровени в едно мазе на къща в Българене, чиито кости бяха изровени наскоро и по мнение на специалистите датират от преди 100 години, са били убити именно във връзка с тези събития. Навярно те са премахнати от местните комитетски дейци през тия времена, когато населението се готвело за въстание. Ботевите четници от Българене. В революционната чета на Христо Ботев имало двама българенци. Единият от тях бил Стоян Колев Господинов - някъде го споменават като Стоян Ловчалийчето, Стоян Ловчалията, Стоян Българепеца. За него с почит и възхищение говорят съвременници и други участници в Ботевата чета, като Никола Обретенов н Захари Стоянов,26 пеят се песни за юнашката смърт на героя. Стоян Господинов е роден около 1854 г. в бедно семейство. На 13-14- годишна възраст отишъл в Ловеч при чичо си - занаятчия-дръндар (т. е., който бие вълна на дарак), да учи занаята му. При него работил 1-2 години, но не останал доволен от тази работа и се върнал в Българене. Проявил се като смел и свободолюбив младеж. Като не можал да търпи турското иго, а може би и във връзка със залавянето на Левски, през 1873 г. напуснал селото и избягал в Румъния. Поработил по чокойските имения, а после си отворил в Турну Мъгурели млекарница, която станала едно от свърталищата на тукашните комитетски дейци. Когато се формирала Ботевата чета, той се записал в нея и участвувал във всички битки и сражения. На „Милин камък" се държал като храбрец. После, след смъртта на войводата, вървял неотлъчно с поручик Никола Войновски от Габрово, военен командир на четата, и с Никола Обретенов, член на щаба й. С тях преминал Врачанския, Орханийския (Ботевградския), Етрополския и Тетевенския балкан, като скитал почти цял месец. На 17 (30) юни 1876 г. след предателство, той, Никола Обретенов от Русе, Сава Пенев от В. Търново, Димитър Тодоров Димитров от Габрово (Никола Войновскн бил убит два дни преди това) били обградени от турците в една колиба около с. Бели Осъм. След ожесточена престрелка турците запалили колибата, за да изгорят живи укрилите се в нея четници. Никола Обретенов предложил на другарите си да се предадат, за да се спасят. Тогава разярен, Стоян Господинов застанал на вратата на колибата и гневно запитал останалите: „Накъде? Няма да пусна никого! Живи ли ще се дадем? Клетва не сме ли се клели пред войводата и пред знамето? Аз клетва съм дал! Аз жив няма да се предам! . .." Захапал нажеженото дуло на револвера и се самоубил, за да не падне жив в ръцете на турците. Тримата му другари се предали и след много разкарвания по затвори били осъдени в Русе и заточени, но все пак останали живи. А гордата глава на Стоян Господинов била отрязана от турците, набучена на кол и със зурли и тъпани понесена към Троян и Ловеч. Когато я носели за Ловеч по старото шосе, някъде край с. Абланица работели ангария много българенци, между които и майката и бащата на Стоян. Те познали главата му. Майката заплакала, но останалите българенци успели да я накарат да замълчи, да не издаде, че Стоян е от Българене, защото се страхували от преследвания и репресии за цялото село. Другият Ботев четник от Българене - Пенко Грозев Симов (Домну Пенко), роден около 1842 г. бил по занаят сапунджия. Той произхождал от по- заможно семейство. Учил също в местното училище. Във Влашко емигрирал през 1874 г. и работил в една сапунджийска работилница в гр. Александрия. Бил между първите, които се записали в четата на Христо Ботев. След смъртта на войводата и разпръскването на четата тръгнал с групата на Димитър Икономов от Троян, член на щаба на четата, в която влизали около 25 четници." Заловили ги в една воденица край с. Литаково, Ботевградско. След това лежал в Софийския затвор. Освободен след една амнистия, избягал наново в Румъния. Участвувал в Освободителната война като разузнавач в щаба на руската войска. Помни се, че след прогонването на турците известно време е бил комендант на с. Острец (Малиново). След Освобождението работил като печатарски работник-цинкограф в Ловеч. Получил от държавата 30 дгонюма земя в с. Драгана, но се отказал от тях. После работил като стражар и разсилен. По едно време си отворил и гостилничка в кв. „Вароша" в Ловеч. Като не успял и в това начинание, живеейки в бедност и нужда, се преместил в София и започнал работа като словослагател. И отново се върнал в Ловеч. Самоубил се на 3 май 1906 г. в околностите на града, защото му продали къщата за дългове. В джоба му намерили само една кратка бележка: „Борих се, освободихме България. И накрая властта ми продаде къщата и остави жена и две деца на улицата"28. Имената на тези двама славни българенци, герои от четата на Христо Ботев, ще останат завинаги в паметта на народа като пример, как трябва да се служи на свободата, за борба до саможертва. Едно пожълтяло листче, кратко писъмце от Българене, един ценен документ възкресява радостта и надеждата от идването на руските братя- освободители, както и страха от турските погроми по време на Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. „Господа генерали Руски! Наши помощници, Днес сми многу в упаснос в селу Българени, коету е 2 часа от Ловеч нагори отсам Осъма. Събрахми са две села в Българени. Какво да правим, защото от Ловеч нагори само наши селу е устало и Враца. Колко отидат и те, трябва да се затрием един други, ако не ни проводите войска. Поздравляват ва гореречените тез села, коиту са я голяма упасност. 877/8 юли, с. Българени." Подписали: Христо Дочев Пейников, Илко Стояноз, Печо Баюв, Тотю Цонев. Това тревожно писъмце българенци и съседите им от с. Враца (Стефаново) написали три дни след първото завземане на Ловеч, когато, идвайки от Севлиево, ч състав от 2 пехотни дружини, 1 конен ескадрон и 2 оръдия, руските войски смело нападат Ловеч, разпръскват значителни турски сили и го превземат. Опасността от погроми наистина била голяма, защото разбягалите се от Ловеч турски войски и цивилно население тръгнали в посока на Троян и към .Микре - София, като грабели и опожарявали българските села по своя път. А пътят им за Троян минавал доста близо до Българене, само на 4-5 км от селото. За да не бъдат изненадани, българенци поставили и тайни постове до реката, към шосето и околните върхове. Цитираното писмо било изпратено до командира на 35 Брянски полк, който на 8 юли 1877 г. бил в Севлиево и след една седмица - на 15 с. м., заел позиция към с. Къкрина - Ловешко, само на десетина километра от Българене. Полкът стоял тук до 3 август, когато бил сменен от 54 Мински полк.30 Помощта на българенцн дошла от руския отряд, заел Ловеч. Както свидетелствува един съвременник от същия град, „русите, които превзеха града на 5 юли 1877 г., които била около 400 души, от тях половината след 3-4 деня отидоха към Българени".31 След като русите напуснали Ловеч и Българене, българенци не мислели да останат безучастни и да се оставят на волята на турските башибозуци, от които можело да се очаква само смърт и разрушения. Жителите на селото не само организирали за опазване на селото своя местна охрана и милиция в състав около 60 души с началник Данко (Недялко) Стоянов Котански, но и изпращали групи за нападения по бягащите към Троян и Микре турци. Фактически Българене и Враца (Стефаново) останали извън турската власт, като малка горска република, в продължение на един месец.32 След повторното възвръщане на Ловеч турците, особено нередовните им войски - черкези и башибозуци, се пръснали да безчинствуват, започнали да вилнеят из града и околните му села. В Българене те не смеели да влязат, опасявайки се от руските войски в Севлиево. И понеже нямали данни какво е положението в това немалко и чисто българско село, не се решавали да го нападнат. Знаело се и за готовността на българенци да се отбраняват в Балкана. А главните турски сили трябвало да стоят в Ловеч, да пазят добре града, оценявайки неговото стратегическо значение. Ето защо по-значителни турски войскови части не се и опитвали да преследват русите до Севлиево или да се изнесат извън Ловеч и да заемат българските села в горния планински район. Черкезите и башибозуците пък не искали да рискуват с нападение, защото не били сигурни, че безнаказано ще могат да се награбят с плячка. Но това положение не можело да продължи дълго. В началото на август 1877 г. българенци били действително нападнати от турска кавалерия, идваща откъм с. Абланица. Населението било нащрек вече цял месец. Предупредено навреме от тайните наблюдателни постове на местната доброволна милиция, то веднага се укрило из горските усои. Такива постове имало например на „Турска поляна" срещу р. Осъм, откъдето се виждали пътищата към селата Абланица, Голец н Лешница; в м. „Присоето" с обзор към селата Хлевене, Казачево, Горно Павликене и Ловеч. На първия пост бил и ръководителят на местната милиция Данко Котански. По спомени на стари българенци тук имало и двама руски разузнавачи. При сигнал на Данко Котански българенецът дядо Гечо Колев Понюв слязъл от „Присоето" и предупредил селото, като се провикнал от височината всички да бягат. Някои хора, с предварително натоварени коли с покъщнина, се отправили по пътя за Севлиево. Турската кавалерия подгонила селяните и започнала да стреля и да сече, когото стигне. В паниката много коли така си и останали на пътя запрегнати с воловете, а стопаните им се спасили с бягство в „Злият дол", в гъстата гора, която и сега допира до самото село. След редовната турска войска вървели башибозуци от селата Острец (Малиново) и Микре, които се впуснали да грабят изоставеното Българене. Пламнали пожари. Половината село изгоряло. Загинали много хора. Имало случаи, когато от страх майки захвърляли децата си. Паднал убит и Данко Котански, който от своя пост стрелял докрай и се опитвал да спре турците. Сражавайки се край дола между „Турска поляна" и „Стоките", загинали и двамата руски разузнавачи. Ето какво разказала за тези тревожни дни една съвременница - баба Куна Владова: „През август 1877 г. българенци се приготвиха да бягат от турската кавалерия. Натоварени с багаж коли се изтегляха към Севлиево. Баба Петровица Ваковска беше дежурна при сегашните гробища до орехите и щом видя, че турците преминават реката долу, в полето, извика с висок глас: „Марии, селяни, бягайте, че иде турската кавалерия". Това предупреждение от къща в къща, от махала в махала бързо обхвана селото и българенци грабнаха децата си и се втурнаха към гората в м. „Усоето". Аз водех две деца - Ганчо и Иванка, а на ръцете си носех бебе - Цвета. Турците ни изпревариха и обърнаха колите назад. Селото, запалено от тях, вече гореше. Аз се уплаших и хвърлих бебето върху един храст, но момченцето - Ганчо, се върна и грабна сестричето си. Скрихме се в дола между „Граннков рът" и „Къщни рът" заедно с много българенци. Турците стреляха и тук върху укрилите се селяни и убиха Иван Глушков. А малката Иванка, която видя как червата му излязоха от корема, умря веднага от уплаха."33 Мъжът на Куна Владова - Владо Ганчев, заедно с Тинко Маринов Долапчията (воденичаря) избягал през „Турска поляна" в „Усоето" при събраните 60 биволици с малачета. Докато стояли тук няколко дни, доели биволиците и хранели българенци, укрили се в „Усоето". Турската кавалерия и башибозушки орди обаче срещнали идващи от Севлиево предни руски войскови части, не приели битката и побързали да отстъпят и да се върнат назад към Микре и Ловеч. Това било на 12 август 1877 г. Тогава недалече от Българене, на 10-12 км от селото, около Къкринското ханче, по шосето Севлиево - Ловеч, заел позиция подсилен руски отряд под командуването на генерал Скобслев в състав от 4 пехотни батальона, 12 конни сотни и 14 оръдия. На този отряд била възложена задачата да удари противника във фланг и тил и като приеме първите удари на турците, да печели време и даде възможност за съсредоточаване на нови руски войски около Ловеч. Така русите останали в непосредствена близост до Българене и укрепили своите позиции в очакване на решителния бой за ново завземане на града. Това станало след няколко дни, след ожесточени боеве на 20, 21 и 22 август 1877 г. През тия тридневни сражения турците оставили в града труповете на 2220 войници и офицери от своята армия. Не били малки загубите и на руските войски. В мнозинството си българенци се опазили от турските нападения и безчинства, но селото много пострадало. Половината му къщи изгорели или били разграбени. Поради липса на фураж през зимата загинал много добитък. Русите, посрещнати от селяните с най-топли чувства като спасители, помагали колкото можели; те давали храна на децата им. В Българеие бил оставен малък руски гарнизон, постоянен пост от 1-2 конни отделения. До селото била организирана и руска военна полева болница, която престояла тук няколко месеца. По същото това време четирима българенци, включили се в Българското опълчение, храбро се биели при Стара Загора, Попа Загора, а после и на превала на Балкана над Шипка. Това били Никола Колев Баралейски (Никола Комитата), Марин Иванов Берхатлийскн (Мийковски) (Марин Комитата), Банчо Илиев Днмовскн и Пенко Грозев Симов (Бакалски) - участник и в четата на Христо Ботев. Никола Баралейски - Комитата, е роден през 1851 г. в Българене в бедно семейство. Учил се в родното си село. Увличал се от ловджийство. Бил отличен стрелец. Занимавал се и със земеделие. Ходил на печалба във Влашко преди и след Освобождението. След участието си в Българското опълчение се изселил в с. Умаревци - Ловешко, където му дали земя като опълченец. Починал на 16 април 1927 г. - на 76-годишна възраст. Марин Берхатлийски - Комитата, роден през 1850 г. в Българене също в бедно семейство. Неговата биография е сходна с тази на Никола Комитата. И той учил в родното си село, ходил по печалба във Влашко, където работил из чокойските имения. Оттам се включил в Опълчението и участвувал във всички боеве, които то водило. След Освобождението живял известно време в Българене и пак ходнл на печалба в Румъния. Но когато правителството му дало земя в с. Умаревци Ловешко, той също се изселил там и започнал да се занимава със земеделие и градинарство. Починал на 29 април 1918 г. Третият опълченец от Българене - Банчо Илиев Димовски, е роден през 1849 г. Родителите му се изселили в Ловеч и той заедно с тях. Участвувал в Българското опълчение и във водените от него боеве. След Освобождението останал да живее в Ловеч, където починал от туберкулоза - около 1885 г. За Пенко Грозев Симов вече бе разказано. Най-сетне, след петвековно османско владичество, след толкова борби и жертви, след Руско-турската война от 1877-1878 г. България била свободна. Заживели свободно, с много надежди за по-добро бъдеще и хората от Българене. Останал само споменът за тежкия живот през робството, за несломимия дух и непреклонност на българенци срещу поробителите; за загиналите герои-родолюбци, знайни и незнайни синове на селото. Останала и вечната признателност към тях на поколенията. III. ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО КРАЯ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА Обществено-икономическо развитие Освобождението на България от османско иго, дошло като резултат на братската помощ на великия руски народ, имаше огромно историческо значение за нашия народ. Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. не донесе обаче желаното от широките народни маси добруване, за което те се бориха няколко столетия. Тя премахна османското политическо и икономическо господство, но българският народ бе поставен при условията на ново потисничество - капиталистическото. Този социален преврат, който се извърши в цялата страна, засегна и с. Българене. Въпреки опожаряването и грабежите в края на август 1877 г. след Освобождението настъпи известен подем в стопанския живот на селото. Основният поминък на населението, както и по-рано, си остана главно земеделието и скотовъдството. Тогава се забелязваше известно изселване на българенци в града и някои полски села, но в сравнително ограничени размери. Преди Освобождението, през 1875 г., селото имаше 221 къщи с 233 домакинства и 20 вдовици. При първото преброяване след Освобождението (1880 г.) броят на жителите му бе 1109 души, при второто преброяване (1887 г.) - 1054, а през 1892 г. вече се констатираше намаление - 201 домакинства с население 1036 души. През 1900 г. жителите на селото пак се увеличиха - на 1125, през 1910 г. - 1206, а през 1920 г. те наброяваха 1175 души. И след Освобождението, въпреки настъпилата аграрна революция, населението в Българене в преобладаващата си част остана малоземлено, притежаващо дребни парчета земя. Това личи от таблица 1, съставена на основата на емлячните книги в общината от 1908 г. Тази земя, която притежаваха 304 домакинства, бе разделена така: 243 домакинства разполагаха с 6425 парчета с общо 12575,6 дка. Или 80 на сто от семействата в селото притежаваха 68 на сто от всичката земя, средно по 51,8 дка на едно семейство, 59 домакинства - 16 на сто, притежаваха 302 парчета с 998,6 дка, или средно по 16,9 дка на едно домакинство. Явно е, че мнозинството от селските стопани бяха дребни и малоимотни. От таблица 2 се вижда, че до 5 дка земя притежаваха 9 семейства, а перекендета до 5 дка - 19 домакинства. Това бяха най-бедните хора в селото. От 5 до 40 дка земя притежаваха 69 семейства и дотолкова декара перекендета - 25 семейства. От 40 до 100 дка владееха 124 семейства и дотолкова перекендета - 5 домакинства. С над 100 дка разполагаха 20 семейства, без да имат перекендета. Ясно с неравномерното разпределение на земята между домакинствата. При това притежателите на по-малко земя имаха повече перекендета, а тези над 100 дка не притежаваха перекендета, т. е. имаха добра земя. От таблица 4 се вижда, че обработваема земя в размер от 5 до 40 дка притежаваха 68,4 на сто от домакинствата, като те владееха и всички перекендета. Около 32 на сто от домакинствата притежаваха повече от 40 дка обработваема земя, без перекендета. Обстоятелството, че българенци не разполагаха с достатъчно поземлена собственост, оказваше влияние върху цената й. Тук цените на земята бяха значително високи. Например от един продавателен запис от 13 януари 1895 г. се вижда, че за 1 декар ниви в м. „Горна елия" е броено 20 лв., а в м. „Дядова Тодорова кория" - 24 лв. И въпреки тези високи цени на земята добивите от нея тогава бяха учудващо малки. Това констатира и ловешкият окръжен управител.36 Той отчита, че средно от 1 декар в Ловешки окръг през 1896 г. е получено по 1 хектолитър жито (т. е.: по 75 кг). Данни за добивите в селата от полу-балканския район, в това число и за с. Българене, той не сочи. Като се знае, че тогава никакви агротехнически мероприятия не се извършваха и земята се обработваше с дървено рало с палешник, явно е, че добивът тук е бил значително по- нисък. От зърнените култури българенци засаждаха най-много жито и царевица. В по-малко количество ечемик - главно за храна на добитъка; овес - за отглеждане на телета и малачета; ръж - главно заради стеблата, които се използваха за покрив на кошарите (“”даймите") на овцете и козите. Освен това всяко домакинство отглеждаше по малко просо, метли, гръсти (коноп), захарно цвекло, слънчоглед, боб и др. Бобът (фасулът) се засаждаше едновременно с царевицата в едно гнездо. Този начин на отглеждане на боба поглъщаше много труд, тъй като брането му се извършваше на два пъти - чушка по чушка, а след това отделно се изтупваше и почистваше. Недостигът на храна за изхранване на по-големите българенски семейства с по-малко земя принуждаваше по няколко души от семейството да търсят препитание като ратаи на по-заможните селяни; да учат занаят в града (ковачи, коларо-железари, шивачи, ка-лайджии и др.); да работят земя на по-богатите на изполица, кеспм, с надница; да напускат селото през работния сезон и да ходят по други села и в други държави. Част от селяните, вземайки назаем с лихва пари или храни, изпадаха в икономическа зависимост от богаташите и лихварите от града. При високата тогавашна лихва те трудно изплащаха задълженията си и се принуждаваха да продават от малкото, което притежаваха. Не бяха редки случаите, когато имотите на задлъжнели българенци бяха продавани на търг. Такъв беше например през 1906 г. случаят с. продажбата на имотите на Гена Ил. Циганска за погасяване на дълговете й към Атанас Гр. Карагьозът, за които той извади срещу нея изпълнителен лист. По такъв насилствен начин беше продаден и имотът на Петко Ст. Даковски през 1901 г. за погашение на дълговете му към Ив. Данчов н Иван Пенков. Тежкият живот, скъпотията, високите лихви докарваха разорението на не едно българенско семейство. А и правителствата на буржоазна България непрекъснато увеличаваха данъците, с което още повече се влошаваше положението на бедните селяни в Българене. В един документ, задължително писмо, от 4 май 1908 г. четем следното: „Подписаният Илко Иванов из с. Българене, Ловешка околия, с настоящето се задължавам, щото след като Димитър Илиев, жител от същото село, ми повърне сумата 760 (седемстотин и шестдесет) лева, която има да ми дължи по запис от 21 април 1908 г., ще продам обратно къщата му с 470 кв. м и дворно място и застроено 30 кв. м - всичко 500 кв. м в с. Бългорния край с парцели: улица от горната страна, Мичо Станчев и дере, която владея понастоящем с продавателен акт от 12 април т. г., като в предварителния акт, когото ще дам на Димитър Илиев, ще спомена името на майка му Гена Илиева, за да има право да владее 116 част от къщата заедно с дворното място. За уверение на всичко гореизложено се подписвам. с. Българене, 4 май 1908 г. Свидетели: П. Вълчов Подпис: Тотю Тодоров Илко Иванов" От този документ стават ясни обстоятелствата, конто принуждаваха селяните да залагат и дома си срещу заеми за прехранване. Всичко това караше българенци да се борят, да търсят изход от тежкото си икономическо положение. Единият от изходите те виждаха в търсене на работа като емигранти в Америка. В началото на нашия век в България бяха открити специални бюра, които с големи обещания и измама вербуваха работници и уреждаха въпросите със заминаването им в Америка. На приказките за „големи печалби" се улавяха и немалко българенци. Повечето от тях бяха млади хора, работоспособни, от 20-до 30-годишна възраст. Почти всички бяха земеделци и скотовъдци, без квалификация и в Америка работеха най-тежката работа. Така от 1900 до 1912 г. от Българене зад океана емигрираха около 60 души. По това време работническата класа в Америка беше организирана в профсъюзи, а най-съзнателните работници - в различни социалистически групи и организации. Мнозина от емигриралите българенци след завръщането си в родината също се включиха в борбата на Българската работническа социалдемократическа партия - тесни социалисти, за подобряване положението и живота на работниците и бедните селяни у нас. С участието на такива българенци, бивши работници в Америка, беше основана през 1914 г. и тесносоциалистическа група в Българене. Поради голямото разстояние до Америка и грижите за семействата много българенци предпочитаха да ходят на печалба в Румъния, при чокоите. Ежегодно от 1900 до 1912 г. групи от по 20-30 души, водени от драгомани, работеха на румънските чокои от ранна пролет до късна есен, за да припечелят по някой лев. Разбира се, те и тук не бяха безропотни, бореха се за своите права. Например в антифеодалното, античокойско селско въстание в Румъния през 1907 г. загина българенецът Илия Д. Келешов. Тези, които оставаха в селото, се препитаваха с големи усилия. Тук жътвата се извършваше на ръка, със сърп и паламарка. Примитивна беше и вършитбата на хармана - с диканя, теглена от крави и биволи. Които пък имаха коне, връзваха един до друг няколко коня, придържани от въже, извиващо се на голям кол в средата на хармана. Някой от харманджните ги гонеше с камшик да тъпчат и вършеят снопите. Когато въжето се навиваше до края върху кола, харманджията обръщаше конете да тичат в обратна посока. Отсяването на плявата от зърното при вършитбата отначало се извършваше при използване на вятъра, с хвърляне смесеното зърно с плявата на височина. След 1900 година българснци, работещи при чокоите в Румъния, донасяха части за веялки, а местни дърводелци изработваха дървената конструкция и ситата. Така постепенно се премина към използване на веялката за отделяне зърното от плявата. Пословичното българенско трудолюбие и умение бе забелязано и от властта. За проявено усърдие в изработване на земеделския инвентар на организирания на 25 август 1896 г. в Ловчански окръг първи конкурс по коневъдство ,скотовъдство и земеделски произведения бяха наградени следните българенци: Тоно Стоянов и Недю Стоянов - за земеделски оръдия, кола и мътилки; Марин Тодоров - за дърводелско-железарски изделия (с почетно свидетелство и 20 лева); Петър Стоянов - за дърводелско изделие и свещеникът Петър Янков - за най-добра кобила и конче. Лозарството, като поминък в селото, почти не беше развито. Както се вижда от статистическите данни, в Българене имаше само 9 дка лозя, и то предимно самораслек. Едва след войните те бяха изкоренени и засадени с нови лози, с т. нар. американска подложка. Лозята заемаха незначителен брой декари, за да се говори за лозарски поминък. За задоволяване на нуждите от овощия българенци засаждаха плодни дървета в дворовете, около къщите в селото и колибите по къра. Плодовете се консумираха в сурово състояние, а за през зимата се сушеха по покривите на къщите. За да изсъхнат по-добре, сините сливи се цепеха, като се изхвърляха костилките, а крушите, ябълките и дюлите се режеха на парчета. Така изсушени, през зимата те се използваха за варене на компот (ошав). Изсушаваха се и дренки, събираха се орехи. По-голямо внимание българенци обръщаха на животновъдството. Това се налагаше както от характера на полупланинския район на землището, така и от недостига на обработваема земя. Значителна част от работоспособното население в селото се занимаваше с отглеждане на едър и дребен добитък. Почти във всяко семейство (домакинство) освен едрия рогат добитък, който се използваше като производителна сила з земеделското стопанство, се отглеждаха още и овце, кози, а в някои домакинства и коне. Природните условия на българенското землище - с хубавите поляни, обширни гори и обилни водоизточници - позволяваше да се отглеждат предимно овце и кози, които осигуряваха облеклото на семейството, изхранването му с мляко, масло, сирене, месо и т.н. Ето защо в Българене след Освобождението овцевъдството нарасна до 3500-4500 овце и около 1000-1500 кози. За осигуряване изхранването им през зимата и за отглеждане на агнетата и "яретата” българенци си построяваха колиби в най-благоприятните места сред природата, близо до горите и пасищата. За овцете и козите те изграждаха удобни кошари (дайми) със специални закрити и излепени в тях помещения за агнетата и яретата. Край тези кошари се подготвяше зимнината - храната на дребния добитък за през зимата. Някои стопани, конто имаха повече овце и кози и имотът им бе разпръснат на различни места, си построяваха по две колиби и кошари, и то най-често в местностите „Стоките", „Пряслапът", „Турска поляна", „Блазен", „йовковска кория", „Кнезов рът" и „Читашко ливаде". " 3а да се избегне "двойният труд” и тежкият транспорт, фуражът за зимнина се групираше на място. Една част от него беше до самата колиба. Тук, като правило, поставяха сеното и част от листниковия фураж. Останалата част от листниковия фураж се събираше в района, в който се сечеше. В зависимост от големината на снежната покривка и студа стопаните преценяваха кога и къде да хранят овцете и козите си. За овцете се доставяше каменна сол. Тя се поставяше в кошарата на триножник. Смяташе се, че от нея пролетно време овцете дават повече мляко. Суровите условия на живот и недоимъкът от стари времена научиха българенци най-пестеливо да хранят животните. При много студено време най-напред разхвърляха шумата, която веднъж вече са давали на животните, или пък огризките от сеното, също давано по-рано за храна, и едва след това се хвърляше покаче ствен фураж. След обагнянето на овцете овчарите полагаха допълнителни грижи за тях. Нормално към 6 май те продаваха агнетата и яретата, а останалите - за разплод - отделяха от майките. Събираха се по няколко овчари да пасат агнетата и яретата, докато пораснат, а майките им се дояха за мляко, от което стопаните саморъчно приготовляваха сирене, ползувайки изсушенонто сирище на заклани животни. От продажбата на агнета и ярета, на сирене и мляко, след задоволяване нуждите на своите семейства, българенци припечелваха малко пари. Обикновено вълната от овцете служеше за нуждите на семействата им, но и част от нея продаваха. Приходите от животновъдството, от овчарството обаче не бяха кой знае колко големи още повече, че държавата непрекъснато налагаше нови данъци. За овцете и козите също имаше специален данък - бег-лик, както в турско време. Всяка пролет се искаше те да се декларират. След това данъчни агенти, наречени бегликчии, ходеха да проверяват по кошарите верността на декларациите. Това време за тях беше най-добро, защото ядяха и пиеха без пари, като не се отказваха и от подкупите. Овчари от съседни колиби отлъчваха недекларираните овци и кози и ги укриваха по цяла седмнца из горите, далеч от погледите на държавните служители. Но когато някои биваше заловен, заплащаше двойно и тронно определената му по данъчната декларация сума. До воините основният впрегатен добитък на българенци бяха кравите, воловете и биволите. Отглеждаха се и коне, главно за вършитба и за носене на товари по колибите, а така също за яздене по разни поводи. Коне отглеждаха например семействата на Папазови, Кьосевцн н др. Известна част от българенци се занимаваха и със занаятчийство. Някои от занаятите им бяха известни още от времето на османското иго. След Освобождението занаятчийството бързо се разви. Наличието на коне, волове, биволи, използвани в земеделието, изискваше подковани. С тази дейност се занимаваха Йочо Ковачът, Марин Ковачът, Дочо Келевски, Пею Илиев, Георги Рудев, Димо Дочев и др. За поддържането п изработването на коли изникна нуждата от коларо-железари, каквито бяха Георги Рудев, Кою Райков, Илко и Иван Арабаджийски, Кънчо Арабаджийски и други. Любопитно е да се разкаже как се зароди коларският занаят в Българене. Тъй като имаха , голяма нужда от майстор за поправка на колите им, българенци още в началото на XIX в. привлякоха човек от с. Чифлика, близо до Троян. Дадоха му безплатно двор в селото, както и две парчета земя - около 30 дка. Спазариха се обаче той да отива там, където го повикат, дори и по къра, на мястото, където са строшените коли, а не да му ги докарват непременно в работилницата. Този майстор, на когото вече не се помни името, даде името на фамилията на Арабаджиите - Арабаджийски. За осигуряването на населението с облекло, тогава предимно от домашен тъкан шаяк, бяха необходими терзин. Към този занаят се насочиха Христо Радоев Връцковски, Гочо Минков Папазов, Добри Георгиез, поп Тома Стоянов и др. Наличието на гори, на дървен материал и нуждата от съдове за населението спомогна да се развият занаяти като бъчварството, дърводелството и други. Характерно за този следосвобожденски период е, че всички тези занаятчии задоволяваха предимно местните нужди на населението. Облагането на населението с данъци върху имотите наложи да има специални пзмервачи. Такива бяха например Тотю Димитров Келов (Келевски), а по-късно Тоно Стоянов и Мичо Стоянов. Те измерваха земята със специални синджири. Търсеха ги и за извършване па поделби, да участвуват при продажбата на имоти и т. н. Сравнително малкото селище на Българене, недостатъчната обработваема земя не даваха възможност населението му да се развива икономически добре и да живее по-заможно. В първите десетилетия след премахване на османското владичество повечето българенци живееха бедно, едва свързваха двата края. След Освобождението и в първите години на нашия век селяните не участвуваха така активно в обществено-политическия живот, както например след войните. Значителна част от тях гласуваха предимно за либералната партия, още повече, че един от видните ни ръководители - д- р Васил Радославов, беше от Ловеч. На практика отношението си към тогавашните две главни партии - либералната и народната (народняшката), мъжете-българенци (защото тогава само те имаха правото да гласуват) изразяваха по време на изборите. Но не бяха редки и случаите, когато се отнасяше до въпроса: кой да бъде кмет на селото, при гласуването за него да не се гледа на политическите му възгледи, колкото на неговата личност и влияние, честност, деловитост, умение да се справя със селските работи. За известна апатия към обществените борби през този период, характерен със стремеж за надмощие на няколко буржоазни и дребнобуржоазнн партии, говори и следният факт. На изборите за народни представители през 1899 г. в Българене гласуваха само 33,7 на сто от избирателите, а през 1908 г. - едва 17,1 на сто. 2. Начало на революционното движение Тежкото икономическо положение на селяните в Българене през последните години на миналото столетиe, и първите години на XX в. създаде условия за проникване и развитие на социалистическите идеи и, тук. През 1897-1898 г. прогресивният учител, българенецът Тотю Ганчев Баев пръв се зае с разясняване на социалистическите идеи сред по- будните българенски селяни и другите учители: След 2-3 години в Българене се завърна и учителят-социалист Петко Хр. Кънчсвски. Макар и с не напълно ясни представи, по-бедните, но будни и честни българенски селяни вече започнаха по-определено да се интересуват от социализма, да проумяват, че спасението от тежката данъчна политика па българското буржоазно правителство, от зависимостта им от богатите търговци и лихвари е в осъществяването на социалистическите идеи. По-късно обаче, след 1903 г., след разцеплението на Българската работническа социалдемократическа партия, както Тотю Ганчев Баев, така и Петко Хр. Кънчевски преминаха на страната на широките социалисти. Процесът на проникването на социалистическите идеи в Българене обаче не Спря дотук. Той се усили още повече след включване на някои българенци - ученици в гр. Ловеч, в марксически кръжоци. Такъв кръжок например бе сформиран в началото на септември. 1905 г. В него участвуваха учениците Баю Ганчев, Иван Баев, Тинко Симов и Петър Ганчев от Българене. Кръжокът развиваше дейност до 1906 г., когато директорът на гимназията Яким Тодоров залови участвуващите в него и ги наказа.40 Учениците - участници в този кръжок, разясняваха и на своите съселяни марксисткото учение. По същото време и прогресивният българеиски младеж Станчо М. Дулев, работник-шивач в Ловеч, бе включен в тесносоциалистическата организация в града. Той също поддържаше връзки с Българене и агитираше в полза на тесните социалисти. На Осемнадесетия конгрес на БРСДП (т. с.) през 1911 г. се постави въпросът за по-активна работа на партията сред селячеството и за привличане на бедните селяни в нейните редици. В резултат на тази линия и дейност на партията чрез вестниците и списанията, чрез личната агитация тесносоциалистическнте идеи достигаха и до Българене и оказваха въздействие на някои от по-будните и прогресивни селяни. Така още преди Балканската война, без да са организирани в партийна организация, в Българене се наброяваше внушителна група от съмишленици на БРСДП (т. с.), а именно: Станчо П. Станчев, Иван Ст. Вятров, Недялко Т. Недялков, Станчо М. Дулев, Пано Ст. Вятров, Георги Ст. Вятров, Радоя В. Чолаков, Данко Б. Симов, Ганчо Ив. Пушков и др. Част от тях, прокудени от нищетата, заминаха за Америка. През 1911 г. те се включват в Българо-македонската социалдемократическа група „Пробуда" в гр. Мадисън. Българенецът Недялко Т. Недялков става там организатор и технически редактор на издавания местен „Славянски работнически вестник", а Станчо П. Станчев - отговорен редактор на вестника. От ония години е запазена снимка на цялата група, която те изпращат до родното си село. След Балканската и Междусъюзническата война се създадоха реални условия за изграждане на организация на БРСДП (т. с.) и в Българене. За влиянието на социалистическите идеи в селото говорят например резултатите от изборите в Ловешка околия, проведени през ноември 1913 г. Тогава листата на тесните социалисти получи в Българене 143 гласа, докато в селата Абланица 'и Острец (Малиново) - само по 17 гласа.41 Учредяването на местната партийна организация стана на 29 август- 1914 г. За целта бе използван традиционният селски събор. Като пратеник на градската партийна организация в Ловеч, със задача да подпомогне изграждането на местна организация на БРСДП (т. с.) в Българене, тук пристигна студентът-юрист Цачо Сяров - един от най-известните партийни дейци в Ловешкия край. Съмишлениците на партията се събраха югоизточно от селото в м. „Средокът" над „Владовата крушка". Цачо Сяров говори пред събраните българенци дълго. Той разясни програмата на партията на тесните социалисти, нейните задачи и цели на борба Събранието завърши с учредяването на местна организация на БРСДП (т. с.) и със записването на присъствуващите 16 души за нейни членове. Беше почетена и паметта на загиналите в Балканската и Междусъюзническата война тесни социалисти-българенци: Станчо П. Станчев и Недялко, Т. Недялков. За секретар на партийната организация бе избран Георги Стоянов Вятров. Тържественото събрание беше закрито от Станчо Маринов Дулев с думите: „Ура, другари! Ще бъде братство и любов, ще правим комунизъм!" В своите спомени за това събитие Цачо Сяров пише: „Събранието се проведе много делово, направени бяха ценни и смислени изказвания и предложения. До това събрание ле съм имал друг случай с такава идейна убеденост, с такъв ентусиазъм и вяра в партията да изграждам друга партийна организация в околията. За секретар на организацията бе избран един от братята Вятрови, доколкото си спомням най-малкият, на име Георги."42 Партийната организация започна да получава „Работнически вестник". Нейните членове се запознаха с партийната линия и лозунги чрез вестника и сп. „Ново време" и това им помагаше да провеждат агитация против обявената вече на 1 август 1914 г. Първа световна война. Заради агитацията на българенските тесни социалисти против войната властта предприе и първия натиск срещу тях. През 1915 г. бе направен обиск в къщата на Иван Ст. Вятров за издирване на оръжие. Въпреки сведенията, с които властта разполагаше, неговата предпазливост не позволи на полицията да намери оръжието. След влизането на България в Първата световна война почти всички партийни членове от селото бяха мобилизирани. Това се отрази неблагоприятно върху партийната дейност. Властта отново предприе тежките за населението реквизиции. Селяните се противопоставяха, криеха добитъка и колите си. При едни случаи те успяваха да сторят това, при други - не. Например на Петър Драшков .реквизираха двата вола, с които двамата му невръстни синове с майка си едва обработваха малкото земя. Реквизиционната комисия им отне и останалата единствена кобила. През време на Първата световна война бе освободен от военна служба само Станчо М. Дулев (заболял през Балканската война). Използувайки това обстоятелство, в малката си шивашка работилница, в дома на Дочо Келявски и на публични места той четеше разясняваше получаваните партийни вестници, агитираше срещу войната и противонародната политика на царското правителство. Постепенно около него се групираха няколко младежи, неподлежащи още на мобилизация, и от тях се формира младежка социалдемократическа група. Сред тези младежи бяха Марин П. Маринов, Димитър Д. Йочков, Радоя М. Радоев и др. Пак през есента на 1914 г., към края на октомври, по инициатива на Марин Т. Воденичаров, Колю Р. Колев, Данко Д. Кралски н Тотю Т. Маджаров се събраха съмишлениците на Българския земеделски народен съюз. В дюкяна на Тотю Маджаров се проведе събрание, изградена бе организация от 15 души на Българския земеделски народен съюз. След разясняване задачите на съюза събранието избра ръководство в състав: председател - Георги Г. Рудев, секретар - Марин Т. Воденичаров и касиер Колю Р. Колев. Дейността на организацията на Българския земеделски народен съюз също така беше краткотрайна през този период. Тя прекъсна поради проведената мобилизация за участието на България в Първата световна война, за да се възстанови отново след нея. Над 100 мъже от селото участвуваха във войната. Под влиянието и агитацията на партията, в условията на продължителен глад, мизерия, студ, болести и оставили семействата си на произвола на съдбата, те все по-ясно виждаха безсмислието на войната. Мнозина от тях по-охотно възприемаха идеите за коренни социални преобразования. Особено революционизиращо им подействува вестта за победата на Великата октомврийска социалистическа революция. Много фронтоваци, като Дочо Грозев, Тотю Богалински, Стоян Мърков и други, при завръщането си от домашен отпуск занасяха на фронта взети от вътрешността на страната забранени вестници и материали - „Работнически вестник", „Земеделско знаме", позиви и други, които разпространяваха по фронтовите позиции и агитираха против войната. Освен тях и други българенци, като Иван Б. Иванов - офицерски кандидат, Мичо Ст. Савчевски и други, също агитираха на фронта от позицията на тесните социалисти в полза на мира, против войната и безсмислената антинародна царска политика. През Първата световна война Българене даде много жертви. На Добруджанския фронт край гр. Кюстенджа и на Южния фронт, главно край Дойран, загинаха 30 българенци. Останаха много вдовици, сираци, обосели и оголели не само през време на войната, но и дълги години след нея. Около десетина българенци попаднаха в плен. Мнозина българенци, виждайки безсмислието и безконечната човешка касапница, преждевременно напускаха войсковите си части. Някои от тях, увлечени от общата и стихийна борба на въстаналите войници след пробива на „Добро поле", в края на септември 1918 г. участвуваха в овладяването на Главната квартира на военното командуване в гр. Кюстендил и в превземането на гр. Радомир, където Райко Даскалвв установи републиканска комендатура. Българенци взеха участие и във Владайското въстание, в похода към София, срещу Фердинанд и неговото прогерманско правителство, за да търсят сметка от виновниците за въвличането на България в катастрофалната война. Участници в това войнишко въстание от Българене бяха: Митю М. Маджаров, Марин Т. Воденичаров, Васил Т. Недялков, Тома В. Павликенски, Ганчо Ив, Пушков, Начо Т. Връцковски и др.43 Участието на българенци в Първата световна война, както и в предшествуващите я - Балканска и Междусъюзническа, след много жертви, осакатявания и пр. отвори очите на мнозина от тях. След завръщането си от фронтовете те станаха още по-твърди противници на буржоазната власт. 3. Учебно-просветно дело След Освобождението настъпи подем и в развитието на просветното дело в Българене. Още през времето, когато беше учител Христо Д. Пейников (1870 - 1877 г.), няколко момчета от селото се учеха в Ловеч. Един от тези ученици, който завърши Ловчанското класно училище, бе Тотю Савчев. От 1879 до 1885 г. той беше учител, кмет и писар в Българене. Подпомогнат от селяните, Тотю Савчев се погрижи за построяването през 1881 г. на училищна сграда ня мястото на изгорелите по време на Освободителната война селски хамбар, кръчма и училище. Ентусиазираните българенци превозиха дървен материал от напуснатото турско село Горни Бивол (Дъбрава). В центъра на Българене се издигна двуетажно здание. На горния му етаж в две стаи се настаниха учениците, а долният бе пригоден за църква. След Тотю Савчев учителството се пое от Стоян Р. Минковски, роден в съседното село Враца (Стефаново) през 1866 г. Той също бе завършил Ловчанското класно училище. В Българене учителствуваше през 1887-1888 г. (спазарен за 1300 гроша) и през 1888-1889 г. (за 1450 гроша). От 1891 г. за учител бе назначен отново местен жител - Лукан Ив. Луканов, известен като Лукан Даскала. Роден през 1866 г., той бе . завършил. трикласното училище в Ловеч. От 1885 до 1891 г. учителствуваше в с. Казачево. В Българене стоя учител от 1891 до 1900 г., а след това в селата Соколово, Долни Бивол (Прелом) и отново в Казачево. Поради разрастването на Българене и увеличаване броя на децата, пък и стремежът за учение се засили, през времето на учителствуването на Лукан Иванов се наложи да се търси и втори учител. Назначен бе Тома Стоянов, роден също в Българене през 1870 г. Той учителствува от 1891 до 1898 г. Първите 3 години получаваше заплата годишно по 320 лв., следващите две години - по 420 лв. и последните три години - по 540 лв. Като учител, а след това и като свещеник той постоянно общуваше със селяните, предаваше им своите знания. Сам обичаше да обработва земята, да присажда и отглежда дръвчета. По това време в училището имаше към 80-90 ученици.44 През 1897-1901 г. в селото учителствуваше още един българенец - Тотю Ганчев, завършил Педагогическото училище в Силистра. Той бе един от първите разпространители на социалистически идеи в Българене. Уреди вечерно училище за възрастните българенци, в което се учеха 30 души. Организира библиотека към училището, от която вземаха книги и възрастните българенци. От началото на нашия век до войните а Българене беше учител и Петко Хр. Кънчевски. Роден през 1880 г., той бе завършил първоначалното си образование тук, след това третокласно училище в Ловеч и педагогическо - в Силистра. Отначало беше назначен за учител в Абланица (1898-1899 г.), а след това - в с. Голец (1899-1902 г.) В Българене престоя 4 години -- от 1902 до 1906 г. През 1898 г. по негова и на учителя Тотю Ганчев инициатива беше подготвено и изнесено за първи път представление в Българене - пиесата „Руска" от Ив. Вазов. Женските роли се играеха от мъже. От 1906 до 1921 г. Петко Хр. Кънчевски учитслствува (вече като редовен прогимназиален учител) в редица села - Летница, Абланица, Сухиндол, Дълбок дол, в които се проявяваше и като читалищен деец. В Българене се завърна през 1921 г. и работи тук като учител без прекъсване още 13 години. Заедно с Петко Хр. Кънчевски в Българене учителствуваше и Тодор Й. Ковачев, роден тук също през 1880 г. Първоначалното си образование бе завършил в родното си село, прогимназиалното - в Ловеч, четвърти клас - в Плевен и Земеделско училище - в Образцов чифлик - Русе. В Българене постъпи като учител през 1902 г. и продължи учителската си дейност 30 години. Дълги години беше главен учител. През 1908-1909 г. при построяване на новото училище приемаше строителните материали и ръководеше строежа. Като любител на театралното изкуство Тодор Ковачев бе инициатор за направата и на театрална сцена. Нарисува първите кулиси и завеса. В селото учителствува и друг българенец - Димитър И. Къдрев, роден през 1882 г. Той бе завършил през 1906 г. Педагогическо училище в Казанлък. В Българене беше учител през 1908 г. През време на войните служеше като артилерийски офицер, а след тях - от 1918 до 1924 г. - отново бе учител в родното си село. Христо Хр. Кънчевски, роден през 1883 г. в Българене, също бе завършил Казанлъшкото педагогическо училище. От 1905 до 1908 г. той учителствуваше в с. Острец (Малиново). През 1909 г. постъпи като учител в Българене и остана тук до 1935 г. От голямо значение за развитието на училищната дейност в Българене беше и завършването на новата училищна сграда през 1909 г. По първоначални проекти строежът на училището бе пазарен за 17000 лв. За изграждането му помагаше цялото село. Всички селяни бяха облагани на декар земя. Превозваха с добитъка си дървен материал, камъни и тухли, вар, пясък, плочи н други строителни материали. Както се вижда, след Освобождението на България от османско иго до войните първоначалното училище в Българене не преставаше да работи. От значение за дейността му беше обстоятелството, че повече от учителите в него бяха местни хора. Това оказа благоприятно влияние за по- нататъшното културно развитие на селото. Дълго време съществуваше и вечерно училище за ограмотяване на 20-30 души. Много от учениците, завършили Българенското училище, по-късно станаха основатели на партийната организация и земеделската дружба в селото. Участието на България в Първата световна война завърши с национална катастрофа. Страната беше обхваната от стопанска разруха. Крайно тежко стана икономическото положение и в Българене. Населението остана без добитък, който също мобилизиран, не се завърна от фронтовете; с необработена земя; без дрехи и обувки; без хляб, газ и сол. Много вдовици и няколкото десетки деца-сираци довършваха картината на печалната следвоенна обстановка на нищетата и мизерията. Нямаше жито за семе. Земеделският инвентар, макар и примитивен, бе съвсем износен. Наложи се българенци да търсят и други източници за препитание. Някои от тях се ориентираха към търговия с дървен материал и дървени въглища. Още през време на войната в Българене се появи първият каруцар- кираджия Цвятко Ст. Чалъшки, който ходеше чак до Свищов и Никопол за сол от Румъния. Виждайки, че конската тяга е по-бърза за превоз, след войната Стоян Павлов и Иван Йонков закупиха коне и каруци. Построяването на мелници, движени от парни котли, наложи масово производство на дървени въглища. Това съдействуваше да се създаде работа на повече каруцари. За няколко години, подпомагайки се взаимно, от Българене се снабдиха с коне и каруци повече от 10 стопани. При сеч на гората за дървени въглища се явиха и търговци за дървени траверси, необходими за построяване на железопътни линии. Това активизираше още повече в селото търговията с дървен материал. Акционерни дружества от Ловеч построиха варници край града. Появи се нужда от дърва за печене на варта. Всичко това създаде работа на значителна част от мъжкото население на Българене. Част от овчарите, които имаха повече овце, след продаване на агнетата през май закарваха стадата си в Ловеч, където наемаха квартири и стояха там до 2 август - Илинден. През това време те доеха овцете и като обикаляха домовете на гражданите, разнасяха млякото, за да припечелят средства за поорещане на разходите и плащане на тежките данъци. Поради доброто заплащане на мъжките телета за разплод някои българенци се насочиха към тяхното отглеждане. Много труд влагаше в тази работа Пенко Т. Янков, който на изложенията в Ловеч редовно спечелваше първите награди и получаваше най-високо възнаграждение за своя добитък. Известни доходи българенци получаваха и от птицевъдството. Закупчици на яйца, с кошница на ръка в определени дни от седмицата минаваха по селските улици и викаха с висок глас: „пет яйца - шест лева" или „три яйца - два лева" и т. н. Насърчаваха се и насажденията на овощни градини, главно със синята слива. Появиха се търговци, които закупуваха сливите на самото дърво, след което наемаха срещу надница събирачи на плодовете. Заинтересовани от по-доброто възнаграждение, по-заможните българенци построиха сушилни за сините сливи, като след изсушаването им ги продаваха на по-висока цена. Голяма част от сливите, които не бяха годни за продажба в сурово състоние или за сушене, се събираха в каци за ракия, която се вареше в медни казани, Много от домакинствата след войната продаваха на безценица оскъдното си производство от жито и изхранваха семействата си с царевично брашно. Съживиха се бъчварството, дърводелството и коларо-железарството. Отвориха се и повече кръчми в селото (7 на брой). Те бяха място за срещи, за „бистрене" на политиката, за веселие и твърде доходен занаят за кръчмарите. Някои от тях забогатяха и станаха ревностни поддръжници на царската власт. Захвана се и подмяната на старите лозя с по-нови сортове и засаждането на нови лозя, но все още само за нуждите на семейството. Посаждането на новите лози, с американска подложка, изискваше добра подготовка на земята с няколко обръщания на почвата. Оттогава у българенци остана поговорката, когато някой предяви по-високи претенции, другият да му отговори: „Да не си ми обръщал за американско лозе". В лозята предимно се засаждаха гъмза, по няколко лози („чуту-ка"), памид и др. В Българене се разви и мелничарството. Само по малката рекичка, преминаваща прел селото, имаше 7 воденични, а на р. Осъм - 5, едната с долапи, а другите - караджейки. Към една от караджейките в м. „Косово" пригодиха и тепавица за тепане на домашните платове (шаяци). Имаше и един дарак. Известна помощ на бедните и средните селяни в Българене през следвоенния и по-сетнешния период оказа кредитната кооперация в селото, основана през декември 1919 г. Подкрепяна от партията и прогресивните хора, тя беше сериозен конкурент на местните търговци, лихвари, прекупвачи и със своя по-евтин кредит влияеше за подобряване икономическото положение на своите членове. А те бяха мнозинството от селските стопани. Немалко допринесе за развитието на кооперацията и учителят Стоян Луканов, който дълги години бе преизбиран за неин председател. Стабилизирането на икономиката на страната, постепенното преодоляване на стопанската и социалната разруха от войните, което се почувствува и в Българене, спомагаше за активизирането на следвоенния обществено- политически живот в селото...


