Холокостът и България

от Уикипедия, свободната енциклопедия

По време на Втората световна война Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за прословутото "окончателно решение на еврейския въпрос".

През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да с включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България.

Съгласно този закон:

  • смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),
  • има забрани за упражняване на определени професии от страна на евреите,
  • наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,
  • наложено е носенето на “давидовите значки” за индентификация,
  • наложен е полицейски час за евреите,
  • евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,
  • определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,
  • по 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците й е взето от Хитлеристкото правителство в берлинското предградие Ванзее през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си - близо до големи градове и на жп-връзките той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.

На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.

Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъде изпратена в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от “стара България”.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена, а на 13 март 1943 г. започва депортиране на евреи от София.

Близо девет хиляди души от "стара България" са избрани в Пловдив, които оцеляват. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Група от 25 депутати от управляващото мнозинство, начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, се обявяват срещу случващото се. Съюзът на запасните офицери, Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество "Славия" също се противопоставят. Българската православна църква реагира остро. Пловдивският митрополит Кирил влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните.

Протестите дават основание на цар Борис III да отмени депортацията на евреите от "стара България". Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар.

За всенародното съчувствие, което проявява българския народ към евреите говори и фактът, че нелегално прeз Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.

Антиеврейското законодателство в България е отменено по-късно – от правителството на Константин Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.

[редактиране] Източници