Свирачи
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Свирачи е село в Южна България. То се намира в община Ивайловград, Област Хасково.
| Свирачи | |
|---|---|
|  | |
| Данни | |
| Област: | Хасково | 
| Община: | Ивайловград | 
| Население: | 400 (13/09/2005) | 
| Надм. височина: | 235 м | 
| Пощ. код: | 6578 | 
| Тел. код: | 03665 | 
| Геогр. положение: | 41° 29' сев. ш. 26° 7' изт. д. | 
| МПС код: | Х | 
| Кмет или наместник | |
| Тянка Пехливанова | |
| Съдържание | 
[редактиране] География
Село Свирачи е разположено на един от най-източните ридове на Източните Родопи на 235м надморска височина, на 6км южно от Ивайловград и на около 3км западно от от гръцката граница, до която водят само пътища без настилка. Областният център Хасково е на около 110км, а другият близък областен град - Кърджали е на 100км. През селото минава основният път от общинския център Ивайловград към коритото на Бяла река и разположените по поречието и селца. От Свирачи се отклонява единствен настилен път към съседното с.Орешино. Селото в основната си част е в протежение на юг-югоизточният дял на малък рид, който се спуска от към страната на селото към сух дол, пълнещ се основно от поройни дъждове. В покрайнините на селото има няколко неголеми извора, но като цяло землището е сухо без значими водоизточници. В края на селското землище от север, по пътя за Ивайловград минава река Армира(Атеренска).
[редактиране] История
Изцяло българско село в Източните Родопи, не се знае кога е създадено със сигурност. Не е известно какво е било точното име на селото. Предполага се, че е било Зорназан, Зорнозан или Зорлузан. Според легендата Зорназан или Зорнозан идва от трудното обработване на земята, а Зорлузан" от това, че в селото имало много свирачи на зурли. Настоящите жители на селото са потомци на т.нар. малоазийски българи, т.е. българи живяли в [[Мала Азия}]], до започването на Балканската война. По време на балканската война турската армия започва да взема български момчета за войници, които да се бият срешу народа си. Несъгласни с тези дйтвия от страна на Турция, малоазийските българи искат да се върнат в родината си. Завръщането им в България е организирано и извършено с два кораба. След като се качват на корабите всички изхърлят фесовете си в морето, което според разказите на очевидец почервеняло от тях. След отпътунето на корабите единият от тях минва през "Босфора" и акустира в "Черно море". Потомци на пътниците от този кораб населяват днешното село Люляково, обл. Бургас. Вторият кораб акустира в "Бяло Море" и пътниците от него населяват райони в "Беломорска Тракия". След войната е подписана спогодба между България и Турция и е направена размяна на малцинства. Голяма част от българите населяващи "Беломорска тракия" се завръщат в България и се заселват в района на настоящата община "Ивайловград". Част от хората се заселват в Зорнозан/Зорлузан, което до този момент е било населено половината с турци а другата половина с гърци. Гръцкото и турско население напускат селото и на тяхно място се заселват българи бежанци от Мала Азия - населяващи до момента различни села в района от Чанаккале до Балъкесир (Република Турция). До балканскатаСвирачанци се отличават с трудолюбие и силно българско самосъзнание.
Първите заселници в селото са Илия Гелимачев, Теньо Зангочев, Тодор Вълков, Тодор Катранджиев и др. Селото е заварено пусто без училище, без читалище, запазена е била само църквата "Св.Димитър" и параклиса "Св.Парашкева". Първите години от живота на наскоро преселилите се жители на Свирачи са свързани с преодоляването на много трудности. Налага се да свикнат с новите условия на живот, много семейства са разделени, не достигат средства за препитание. Благодарение на трудолюбието си новите жители построяват училище до четвърто отделение, а по късно построяват ново голямо училище. С министерска заповед №2820 от 14 юли 1934 година селото е преименувано в Свирачи.
До 9 септември 1944 год. селото се развива със забавени темпове. Първите пълномощници са Витан Пехливанов и Ангел Делииванов.След Девети септември селото започва чевствително да се развива. Особено чувствително е развитието през периода 1970-1990 год., през който период пълномощник, а по късно кмет на селото е Стефан Илиев Гелимачев. Благодарение на активната обществена дейност на този извънреден патриот и радетел за по доброто бъдеще на хората селото процъфтява. През този период се водоснабдява селото и се изгражда обратна канализация. Асфалтират се и се благоустрояват всички улици, телефона достига до всеки дом. Изгражда се нов красив площад, на който през 1981 год. се издига голяма двуетажна сграда на младежкия клуб. Построява се голяма и просторна ЦДГ, нов ФЗП, щоща, надстроява се училището. През този период селото на няколко пъти е обявявано за национален първенец по благоустрояване и хигиенизиране.
Свирачи е пълно с деца, хората са щастливи има работа за всички. Активно се развива лозарството, като и сега селото се слави с производство на най хубавото вино в района.
За съжаление в годините на "демокрацията" започва надпревара за власт, стремежи за разграбване.Загубва се държавността , не може да се опазва обществената собственост, селото постепенно се обезлюдява. Все по вече празни къщи се забелязват.
[редактиране] Религия
Жителите на селото са източноправославни българи.
[редактиране] Културни и природни забележителности
До селото се намира римска могила, която е некропол на живеещите във вила "Армира"(находяща се между с.Свирачи и гр.Ивайловград).
На приблизително равно разстояние между Свирачи и Ивайловград се намира средновековната крепост “Мраморният град“, която е важна погранична крепост при цар Калоян
[редактиране] Редовни събития
[редактиране] Други
[редактиране] Външни препратки
http://ziezi.tripod.com/anadol/
http://ziezi.tripod.com/anadol/shishmanov.htm
http://www.varna-bg.com/chronicle/varna_d/d_part4.htm
http://www.vn.government.bg/stranici/novini/2004/05/18-1.htm

